Категория: <span>Полезна информация</span>

„Да бъдеш или да не бъдеш“

фраза от III действие, I сцена в „Хамлет“ на Шекспир

Той говорил на себе си, повтаряйки думите на Шекспир. Бил в едно особено на духа и душата състояние, в което границите се доближават и животът се оказва на браздата между черния поток, бликащ от дълбините на смъртта и своята непорочна същност – напомняща за онова време, в което се е случило индивидуалното зачатие. Пак си повторил тези тъй тежки слова. Сломил глава, а умът му се изпълнил с вятър от всички цветове, оформящи вихър от неспиращи букви, които се свързвали по неспецифичен начин и преобразявали настъпилия хаос в ред, създаден от самия него.

„Да бъда“. Значи съм. Съществувам и живея. Къде живея? В какво живея? Какъв е моят живот? Ето, важното е, че ме има.

И какво от това, че  ме има! Кой ме вижда и усеща? А не е ли важно аз сам да си отговаря на тези въпроси?! Ощипват ме и аз усещам. Чувствам думите като стрели на другия до мен. Изпълват ме воплите на майка ми, която е застанала до прозореца на всекидневната и отново е недоволна от мен. Виждам лицето й. Нейните гримаси и разбирам как се сбръчква и започвам да осъзнавам, че бръчката между очите й е огледало на нейната сърдитост от съществуването й, което тя не цени подобаващо. Опитвам се да не приличам на нея и да не придобия за себе се кожни прорези около устата, оформящи усмивка на един обезобразен от компрачикосите човек, а да се превърна в ювелир на радостта, защото знам, че съществувам.

Виждате ли! Чувате ли, моето съществуване!

Аз съм човек като вас.

Няма кой да ме чуе и забележи. Понякога жестокостта на другия е безмилостна.

Да, сам съм сега в този свят, но съществувам. Цветето на терасата ме погледна и поклати изморено своята глава в знак на съгласие. Е, поне то ме разбра!

Човекът излезна от своята бърлога и се озова в потока от сиви костюми и безизразноста, долу на улицата, където глъчката напомняше за живота по своя специфичен начин. Блъскаха го, но той не им обръщаше внимание, защото за него в този момент външното беше само една проекция на вътрешната празнота, а там нямаше стълпотворение – убийствената тишина беше яхнала своя гърбав дракон и бълваше огнени езици върху цялата земя, изпепелявайки я до черно. Затова вървеше и не спираше да го прави. Знаеше априори, че в това е смисъла – да се движи и демонстрира своята виталност, напук на безплътното.

Той знаеше, че не е просто съществуване, а същност, изпълнена със смисъл и се опитваше отново да го докопа. В този момент се подсети как преди години се напъваше да излезе от окопа по време на войната, за да се спаси от неспиращия страх, че може да живее и геройски – тогава героят в него се събуди и извърши подвизи, за които той дори не подозираше, че може да постигне. Този млад и силен човек вътре в него беше задрямал от дълги години, но атмосферата и годините живот го съживиха. Искрата го превърна в жупел от смелост и непреодолима гордост, че е жив и може да крещи, независимо, че шумът от железата покрай него не спираха да гълчат жестоко и надвишаваха неговия глас. Важното беше, че той нямаше спиране и не усещаше онзи страх от погибелта – още тогава той беше победител. Животът триумфира над смъртта.

Един груб младеж го оттърси от тези мисли чрез лакът в реброто. Отново се върна в действителността и пак победител, защото болката му подсказа, че живее. Светофарът огря в зелено и той премина на отсрещната страна и се превърна в друг човек. Той поне знаеше, че улиците са нашите вътрешни енергийни меридиани и така умът му намекна, че е минал в друг поток, където вихърът го облада и преобрази.

Фениксът в него се пробуди и започна да пищи по своя си начин. Усети мъдростта на това „да бъдеш“. Вече беше на другия бряг, на срещуположната страна на „да не бъдеш“. Бликащият червено-жълт поток се беше устремил толкова бързо, че нахлувайки в него той едва се удържаше да не полети. И не след малко намери себе си в пъстрокрила птица, разперила широко своите криле.

…

Небето се беше отпуснало и се наслаждаваше на шарената птица, която се гмуркаше в диплите на неговата плът. Радваше се, защото виждаше свободата, която извира от нейната душа и пръскането на лъчите щастие.

Земята беше опънала врат и зорко наблюдаваше пируетите на този виртуоз в небето. Мечтаеше за досег с нея.

…

Човекът се прибра отново в дома си. Свали своите прашни дрехи и седна удобно на креслото, но с усмивка. Изрече гордо: „аз съм и не съм“.

Радослав Иванов – автор на текста

За картината – Inspirado en La Saga del Fénix, por Malon

Дами и господа!

Понякога възприемам живота сякаш е цвете с безброй листа, докоснати от устните на майката природа, напоени с нейният дъх и оцветени по неповторим начин така, че нашите стъпки оставят собствените си следи, гравирайки изминатия ни път и минало.

Не помня кога се случи, но знам, че беше отдавна – някъде в моето детство, когато я намерих. Да. Нея, вината. До този момент тя е седяла сама в своя удобен сив диван и ме е чакала, а пък аз даже и не съм подозирал. Погледнах я в очите и потънах някъде надълбоко вътре в тях, отивайки отвъд видимото. Почувствах страх и разкъсваща самота. Имах чувството, че я познавам. Странно! Та това беше първото ни рандеву…

Минаваха години, аз растях, узрявах, променях се и пак я срещах: понякога за дълго време; друг път ми казваше само едно просто „Здравей!“; имаше и моменти, в които ме дърпаше за косите и яростно скубеше или пък душеше; веднъж точно да ме застигне, извъртя назад троснато своята глава и се върна в сивата си къща; когато бях на двадесет и седем години ми донесе букет от рози, които ухаеха толкова магично, че аз се загубих по пътя си и не можех да продължа по-нататък, защото не бях на себе си – но през всичките години тя винаги беше с различен тоалет и никога не изневеряваше на същността си. Не можех да я понасям, бягах от нея, повръщах от погнуса, бутах я, хулих я… а тя ми се усмихваше сластно и взираше своите кристали в мен, които ме преобразяваха.

Един ден се изправих насреща й и промълвих с равен тон в лявото й ухо „Ще те любя и опозная“, за да престане да ме преследва…

Интровертирах. Потънах в себе си!

Преживявах… Гмурках се, давих се, поемах си отново въздух и не се отказвах. Попадах в плен на безумния страх. Рових се в гниенето. След което поруменявах от силни пориви на гняв и агресия; тръшках се, виех се, раздирах себе си от умора и болка, изливах от очите си океана. Треперейки, постепенно започнах да поръсвам почвата със жълти семена на надежда, за да мога да достигна до бялата градина, в която живее мирът и спокойствието.

Така се научих…и живея.

Автор: Радослав Иванов

Здравейте!

С тази и следващите две статии (феноменология и психология на вината) се опитвам да разширя разбирането и преживяването на Вината, която е неизменна спътница от живота ни.

Ползотворно четене.

Кратка етимология на вината

В „Речник на българския език“ думата вина се определя като постъпка, действие, което нарушава законни наредби, норми на поведение и подобни и има лоши последствия; провинение, грешка; и е свързана с отговорността.

Обръщайки се към езика на древните българи открих, че думата виноват означава виянатая (правя вреда, правя щета – авестииски).

В староанглийския език gylt има значение на „престъпление, грях, морален дефект, неизпълнение на задължения“, а някои изследователи подозират връзка с gieldan „плащам за, дълг“.

 

Радослав Иванов

Дами и господа!

Често срещам на български език в интернет статии за Карл Густав Юнг, но ми прави впечатление, че повечето от тях отразяват негови сентенции и много кратки бележки относно неговата биография и дело. Затова реших спорадично да споделям с вас юнгианска информация, за да можем всички ние заедно да се учим от един от най-великите умове живели някога.

Приятно четене!

 

Карл Густав Юнг е роден на 26 юли 1875 г. в Кесвил, Швейцария, и умира на 6 юни 1961 г. в Кюснахт, на брега на Цюрихското езеро. Прекарва целия си живот в Швейцария, без да имаме предвид пътуванията му по света.

Сама по себе си, Швейцария е уникален организъм, който се отличава от другите държави по административно устройство, начин на управление и ангажираността на всеки швейцарец в живота на общността, кантона и страната. Личността на Юнг отразява в голяма степен швейцарския манталитет.

В своето детство, Юнг е идентифициран като внука на известния Карл Густав Юнг (1794-1864), неговия дядо, който бил легендарна фигура в Базел, лекар, завършил медицина в Хайделберг, протестант и писател. Като член на студентска организация, Карл Густав Юнг старши, участвал в патриотичен празник във Вартбург, Саксония, но властите се намесили и смачкали всички студентски организации в Германия и го пратили за 13 месеца в затвор без съд. След освобождението му, заради съсипаната му кариера, Юнг старши емигрира във Франция. Там се запознава с Александър фон Хумболт, който му предлага работа в Базел като лекар и така става гражданин на Швейцария и известен човек в околността. Бил избран за ректор на университета в Базел, станал велик майстор на швейцарските масони и пишел научни публикации и театрални пиеси.

Прадедите на Карл Густав Юнг по майчина линия също били бележите личности. Дядо му бил известен теолог и хебраист, смятан за предтеча на ционизма. Втората му съпруга, баба на Карл Густав Юнг, имала ясновидска дарба.

Родителите на К. Г. Юнг са последните деца на големи семейства и са родени тогава, когато бащите им са вече обеднели. Баща му, Паул Ахилес Юнг (0842-1896) е скромен селски пастор, а майка му Емили Прайсверк – дете на учителя по еврейски на бащата.

Паул Юнг бил протестантски пастор в енорията на Кесвил, а после три години в Лауфен и психиатричната болница „Фрийдмат“ в Базел.

Емили Прайсверк била жена с труден характер и авторитарна личност.

Карл Густав Юнг прекарва детството си в една селска пасторска къща. Изпитва религиозно влияние от баща си, но понеже не можел да получи задоволителен отговор от него, насочил своето внимание си към други области извън обсега на традиционната религия.

Ходил на училище с другите селски деца, но се чувствал по-различен от тях. Баща му го учил на латински още от шестгодишна възраст. През пролетта на 1886 г. Юнг започнал да посещава гимназията в Базел, с което започва един труден период в неговия живот, защото не можел с лекота да общува с учениците си. След една случка със съученик, Юнг започва да губи съзнание, когато не иска да ходи на училище или си пише домашните. Шест месеца бягал от училище, скитал се по поляните. Лекарите били объркани, като един от тях смятал, че това е епилепсия. Един ден обаче Юнг чул баща си да изразява пред приятел загриженост за бъдещето на сина си и от този момент нататък той се преборил с припадъците и започнал редовно да посещава училище. Този епизод разкрива не само как може да възникне една ученическа невроза, но и как може да се излекува спонтанно. Тук се загатва и един от най-важните принципи на юнгианската психотерапия – връщането на пациента към реалността.

Младият Карл Юнг четял много. Бил силно впечатлен от Шопенхауер и Гьоте. Между 15 и 18 години преживява религиозна криза, време, което е белязано от дълги и безплодни дискусии с неговия баща. По този начин стигнал до следното: „Не мога да вярвам в това, което не познавам, а това, което знам, не се нуждае от вяра.“

През 1895 г. Юнг взел матурата си и започнал да учи медицина в университета в Базел като стипендиант. Баща му починал през 1896 г., когато Юнг е първи курс студент и оттогава той става глава на семейството. Отделя време да посещава и вечерни събирания в Базелската секция на „Зофингия“, швейцарско студентско дружество, където бързо печели симпатии и се отличава от своите състуденти с голяма начетеност и продуктивен ум.

Когато е на 23 години, Юнг започва да се занимава с изследване на една своя братовчедка – Хелене Прайсверк, който се занимавал със спиритични опити и имала пристъпи на медиумен сомнамбулизъм. Бележките на Юнг от тези експерименти стават основа на неговата медицинска дисертация. В края на следването, интересът на Юнг се насочва към психиатрията. На 11 декември 1900 г. започнал работа в болница „Бургхьолцли“ при проф. Ойген Блойлер. В първата година от неговата специализация по психиатрия, Юнг получава звание лейтенант. През 1902 г. се появява медицинската му дисертация, посветена на братовчедка му Хелене.

През 1902-1903 г. учи при Жане в Париж и след това продължава работата си в Бургхьолцли.

На 14 февруари 1903 г. се жени за Емма Раушенбах, дъщеря на богат индустриалец.

През 1905 г. Юнг бил назначен за първи главен асистент в болницата. Станал ръководител на амбулаторната служба, в която хипнозата вече била изместена от други форми на психотерапия. И получил титлата частен доцент в университета.

През 1906 г. публикува първия том на изследванията, които провежда върху Асоциативния тест; разменя си няколко писма с Фройд и напълно се отдава на психоанализата, а през 1907 г. до посещава във Виена.

Юнг получава световна известност през 1908 г. През септември 1909 г. заедно с Фройд четат лекции в САЩ. Връщайки се оттам, Юнг напуска Бургхьолцли и се установява в своята къща в Кюснахт до края на живота си, отдавайки се на частна практика.

От 1909 до 1913 г. Юнг бил първият председател на Международната психоаналитична асоциация.

Въпреки че Юнг винаги е възхвалявал Фройд, те стигнали до дълбоки противоречия по отношение на психоанализата, защото Фройд бил догматичен, авторитарен, а Юнг не можел да приеме теорията за едиповия комплекс и либидото. През октомври 1913 г. Юнг напуска психоаналитичната асоциация, отказва се от поста частен доцент и прекъсва връзките си с Цюрихския университет. Тези събития бележат един период от шест години от живота на Юнг, в който той се отдава на дълбинно изследване на себе си – сблъсък с несъзнаваното. Оттук започва своето начало и Активното въбражение (метод, използван в аналитичната психотерапия).

След Първата световна война, Юнг вече е ръководител на собствена психологическа школа и много търсен психотерапевт.

Появяват се негови значими произведения. Прави пътешествия в Африка, САЩ откъдето черпи важна информация за развитието на аналитичната психология.

През 1930 г. Юнг е избран за почетен председател на Германското общество по психотерапия, но през януари 1933 г. на власт идва Хитлер и Германското дружество по психотерапия е реорганизирано съобразно националсоциалистическите принципи.

На 15 октомври 1943 г. Юнг получава титлата професор по медицинска психология и психотерапия в университета в Базел.

На 24 април 1948 г. в Цюрих се открива института „К. Г. Юнг“.

По-късно Юнг става почетен гражданин на Кюснахт, където умира в дома си на 6 юни 1961 г.

 

Радослав Иванов

Психичните разстройства след тежки травмиращи събития през ХIX век са били известни като „неврози след злополука“. Тогава, а и не малко време след това, се налага схващането, че екстремните натоварвания могат да доведат само до преходни разстройства, а трайните психични увреждания се случват само след структурно увреждане на мозъка или на нарушена още преди травмата личност. Мислейки по този начин, неврозата след злополука е уеднаквена с „невроза на желанията“ или „невроза за излизане в пенсия“. Психичните последствия на концлагеристите от Хитлеровия режим са били назовавани със „синдром на концлагеристите или оцелелите“, „депресии на обезличаването или хронична прогресивна астения“. В България до ден днешен често се премълчават и неглижират психичните травми на хората, които са били вкарвани насила в български лагери по времето на репресивния комунистически режим, чиито условия са благоприятствали развиването на тежки психични увреди.

Съвременното понятие за посттравматично стресово разстройство възниква след изследвания на ветераните от Виетнам в САЩ и с появата му в DSM-III (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства III ревизия). Това разстройство е следствие на краткотрайно или продължително и изключително силно и застрашаващо стресогенно събитие или ситуация. Следните събития могат да доведат до появата на посттравматично стресово разстройство (списъкът не е напълно изчерпателен, а примерен): жертви на насилие, но и свидетели; сексуална злоупотреба; отвличане; преживяване на бедствия, стихии; участие във войни и тежки битки; заложници; транспортни злополуки; ядрени и химически аварии; токсични ефекти; изгаряния III степен и други. Тези преживявания имат по-тежки и по-продължителни последствия, когато са свързани с активно преследване и терор, разрушаване на чувството за собствена ценност и идентичност. И друго, причинените от човека травми са по-тежки, отколкото тези, провокирани от природни бедствия.

При ПТСР се развиват следните оплаквания:

• първоначално – напрежение, страхова възбуда, кошмари, пристъпи на паника, припомняне и предъвкване на травматичното преживяване и други.
• вторично – неспособност за наслаждение на живота, загуба на радост, инициативност, отчаяние, неопределени чувства на страх и вина, отбягване на мисли и чувства, които биха могли да се свържат с травмиращото преживяване, отчуждение, липса на надежда и перспектива и други. 

Важно е да се знае, че ПТСР не е статично, а флуктуиращо (колебаещо се) и многомерно разстройство, което влияе върху: памет, познание, възприятие, мотивация, психичните защити, личностната идентичност, устойчивост на стрес, взаимоотношения и способност за свързване и други.

При лечение на посттравматично стресово разстройство препоръчвам аналитична психотерапия или психоанализа.

Радослав Иванов

Здравейте, дами и господа!

Може би при Вас е ден, не знам, а може би – нощ, няма значение, защото след като четете тази статия значи сте Тук. Бих искал да ме хванете за ръка и придружите до една от най-вълшебните страни на психопатологията, наричаща се „Гранично личностно разстройство“, „Borderline“, „Гранична личност“, а в МКБ  10 – F60.31 „Емоционално нестабилна личност, граничен тип“.

Тя е дом на много странни същества, герои, животни, образи… на които понякога им липсва чувство за хумор или то е толкова изродено, че тръпки да Ви побият е меко казано – тогава човек има чувството, че е засипан с останки от умираща, но все още дишаща жарава. Тези същества са се заселили без покана и сега се въвличат в роли на господари, понякога, а и често за кратко, например като черни пирати, озверели от глад и изведнъж трансформиращи се в капки от момина сълза – нежни, гальовни и раними, а друг път – сякаш са войници от предните редове на фронтовата линия, насочили яростно щикове към онази мека и чиста част, където се раждат само пролетни цветя, от чието дихание природата се ражда; има ги и във формата на кралица, която си мисли, че може всичко на този свят и издава заповеди, без да пожали дори и своите близки, скимтяща непрекъснато за кръв и наказание. Там живее и един особняк, наречен Шапкаря. Да, същият е. Онзи пъстър персонаж от „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол, за който ми се иска да отделя повече време, защото чрез него ще Ви потопя по-надълбоко в структурата и спецификата на Граничната личност.

Убедете се сами.

 

В DSM V се указва, че, за да се постави диагноза „Гранично личностно разстройство“ за личността трябва да са налице следните критерии:

А. Значими увреждания във функционирането на личността, манифестирани чрез:

1. Нарушения в себефункционирането (от а до б):

а. Идентичност: значително обедняла, слабо развита или нестабилна самооценка, често свързана с прекалена самокритика; хронично чувство на празнота; дисоциативни състояния под стрес;

б. Самостоятелна посока: нестабилност в целите, стремежите, ценностите или плановете за кариера. 

И

2. Нарушения в междуличностното функциониране (от а до б):

а. Емпатия: компрометирана способност за разпознаване чувствата и нуждите на другите, свързана с междуличностна свръхчувствителност (т.е. склонност да се чувстват пренебрегнати или обидени); избирателно предубедено възприемане на другите спрямо негативните атрибути или уязвимости;

б. Интимност: интензивни, нестабилни и конфликтни близки взаимоотношения, белязани от недоверие, отчаяние и тревожна загриженост с реално или въображаемо изоставяне; близки взаимоотношения, които често се възприемат като крайно идеализирани или обезценени и се променят между прекалена ангажираност или оттегляне.

И сега, ако се върнем отново към нашата приказка и по-точно личността на Шапкаря, ще разберем как тя се свързва с тези критерии?

Шапкарят:

• има нестабилни отношения с Алиса.  Връзката му с нея е странна. Докато мисли за нея и й се възхищава, в следващия момент е готов да я изостави, защото се е разочаровал от нея;
• има склонността да се въвлича в рисково поведение: пренебрегва себе си, рискувайки живота си, за да спаси Алиса (самоубийствен уклон);
• се ядосва много бързо и трудно контролира своите емоции;
• се характеризира и с нарушения на паметта, осъзнаването, идентичността и възприятието;
• понякога взема решения не на основата на разума, а под влияние на силни емоции, по прищявка, без да взема предвид последствията;
• много често променя своето настроение. Лесно се разстройва и бързо преминава от топли към студени чувства;
• когато е отчаян лесно се изписва на лицето му самотата;
• има нарушено себевъзприемане –  объркан е по отношение на въпроса „Кой съм аз?“.

Шапкарят е рицар на сиво-черен кон, който понякога иска, друг път – не, но може да оседлае Пегас с помощта на аналитичната психотерапия!

Благодаря Ви!

Радослав Иванов (аналитичен психотерапевт под супервизия)

„Ейййййййй, извика той.“

Стоеше на ръба на една сиво-черна скала, наместила се величествено и гордо на най-високото място в долината.

Екът отекна и се заби като кама в неговата душа,  пронизвайки и плътта, но без видими белези.

После дойде тишината, която, уж нямаше собствен глас, но го облиза със своя змийски език и той изтръпна. Усети, че това беше

                                                                                         Гласът

                                                                                                       на

                                                                                                             свободата.

Разпери ръце към небето, погледът му се насочи нагоре, към онова място, в което на пръв поглед няма нищо. Гледаше, без да вижда! В съзнанието му се мяркаше само една синя светлина, която плуваше към него сякаш е риба от безкрая на непознатото небе; дойде при него и той се усмихна; целунаха се и той я прие – тя обви майчински цялото му тяло, проникна в него и го изпълни. Той усети себе си нуминозно. Телесното се трансформира в стърготини от изсъхнало дърво; току-що родилите се прашинки се заизкачваха нагоре и превръщаха себе си в облак от минало и вечно. Виждаше собствения си живот отстрани и се превърна също в тишина.

Знаеше, че вече е свободен!

Вече нямаше привързаности, изисквания… чувстваше се благодарен. Усмихваше се, без да знае защо. Свободата в него бе разбила всички възможни граници.

Усети само една заливаща топлина, която му подсказа, че е жив. Енергията се движеше без посока, защото нямаше и пътища; беше навсякъде във всеки един момент. Не знаеше какво да прави Тук, а толкова искаше да се махне от предишното Там.

Инстинктивно поде търсенето на Пътека. Останките от неговия ум му шептяха – посока, цел! Но в абсолюта на свободата беше празно. Мятайки се хаотично в нея една жълто-червена точка го привлече към себе си. И колкото повече се приближаваше към нея, толкова червеното в нея се претопяваше в жълтото. Оформи се една жълта и заслепяваща сфера. Той вече беше тръгнал към нея, макар да не разбираше напълно нейната същност. Нещо дълбоко в него му говореше, че трябва да внимава с допира о кълбото. Заогледа я и видя, че в жълтото има скрито черно, което на пръв поглед не се откриваше.

Пътуваше. Навлизаше все по-дълбоко в себе си.

Тишината стана напълно черна и сковаваща.

Цветове също липсваха.

Остана само дивата и изначална свобода.

Автор на текста: Радослав Иванов

* Картината е дело на Marina Petro „Cosmic Heat“

Някои хора:

„Та той е луд, остави го.“

„Не. Не. Не се приближавай. Ще викам…“

„Виж го бе. Гледай на какво прилича. Махни се оттук бе, откачалко.“

„Ох, на тази жена и е нещо зле. Имате ли нужда от помощ?“

„Тази лудата ви взе парите.“

„Представяш ли какво се е случило с този човек…? Едно време беше голям ум.“

„А ние досега мислехме, че тя нещо не е добре! Държи са като смахната, а пък я виж що за човек била. Просто не знаеш кога и кой може да ти помогне.“

„Колко красиви стихове е написала болната.“

„Цяло кофа от сълзи напълни. Ох, не мога вече!“

„Този няма ли кой да го прибере в лудницата? Там ти е мястото ненормалник.“

„Че тя е като снежинка – крехка и мила. Другият отговаря: депресията я промени.“

„Гледай го пак се връща. Ха-ха-ха. Всеки ден го наблюдавам и знам, че мината по точно определен път и плочки. Тоя не е добре. А бе няма ли тия луди някой да ги сложи в ред?“

„Вижте човекът припадна. Да му помогнем.“

„Г-жо бледа сте. Страх ли Ви е? Спокойно. До Вас ще бъда. Сега ще Ви помогна.“

 

Карл Густав Юнг:

„Дайте ми един нормален и аз ще го излекувам“.

 

Митове и факти за психичното здраве

 

Мит: Проблемите за психичното здраве не ме засягат.

Факт: Проблемите с психичното здраве са всъщност много чести. През 2014 г.:

• Един от всеки 5 възрастни в Америка има проблем с психичното здраве;
• Един от всеки 10 млади хора е имал период на тежка депресия;
• Един от 25 американци живее със сериозно психическо заболяване, като шизофрения, биполярно разстройство или тежка депресия.

 

Мит: Децата нямат проблеми с психичното здраве.

Факт: Дори и много малките деца могат да покажат ранни предупредителни признаци на безпокойство за психичното здраве. Тези психични здравни проблеми често са клинично диагностицируеми и могат да бъдат продукт на взаимодействието на биологични, психологически и социални фактори.

Половината от всички психични разстройства показват първите си признаци преди човекът да навърши 14 години, а три четвърти от психичните разстройства започват преди 24-годишна възраст.

За съжаление, по-малко от 20% от децата и юношите с диагностицирани проблеми с психичното здраве получават лечението, от което се нуждаят. Ранната подкрепа за психичното здраве може да помогне на детето преди проблемите да попречат на други потребности от развитието.

 

Мит: Хората с психични проблеми са насилствени и непредвидими.

Факт: По-голямата част от хората с психични проблеми не са по-склонни да бъдат насилствени от всеки друг. Повечето хора с психични заболявания не са насилствени и само 3% -5% от актовете на насилие могат да бъдат приписани на лица, живеещи със сериозно психическо заболяване. Всъщност, хората с тежки психични заболявания са над 10 пъти по-склонни да бъдат жертви на насилствени престъпления, отколкото населението като цяло. Много хора с психични проблеми са много активни и продуктивни членове на нашето общество.

 

Мит: Хората, които се грижат за психическото си заболяване, не могат да понесат стреса и да се задържат на работа.

Факт: Хората с психични проблеми са също толкова продуктивни, колкото другите служители. Работодателите, които наемат хора с психични проблеми отчитат добра посещаемост и точност, както и мотивация.

Когато служителите с психични проблеми получат ефективно лечение, това може да доведе до:

• По-ниски общи медицински разходи;
• Повишена производителност;
• По-ниско отсъствие;
• Намалени разходи за инвалидност.

 

Мит: Личностната слабост или характерни недостатъци причиняват проблеми с психичното здраве. Хората с проблеми с психичното здраве могат да се измъкнат, ако се опитат достатъчно.

Факт: Проблемите с психичното здраве нямат нищо общо с това, че са мързеливи или слаби, а много хора се нуждаят от помощ, за да се подобрят. Много от следните фактори допринасят за проблемите с психичното здраве, включително:

• Биологични фактори, като гени, физическо заболяване, нараняване или промени в химията на мозъка;
• Преживявания, като травма или история на злоупотреба;
• Семейната история на проблемите с психичното здраве.

Хората с проблеми с психичното здраве могат да се подобрят и много от тях се възстановяват напълно.

 

Мит: Няма надежда за хора с проблеми с психичното здраве. След като някой приятел или член на семейството развие проблеми с психичното здраве, той или тя никога няма да се възстановят.

Факт: Проучванията показват, че хората с проблеми с психичното здраве се подобряват и много се възстановяват напълно. Възстановяването се отнася до процеса, при който хората могат да живеят, да работят, да учат и да участват пълноценно в своите общности. Съществуват различни терапии и системи за подкрепа, които работят добре.

 

Мит: Терапията и самопомощта са загуба на време. Защо да се притеснявате, когато можете просто да вземете хапче?

Факт: Лечението на проблемите с психичното здраве може да се променя спрямо индивида и да включва лекарства, психотерапия или и двете.

 

Мит: Не мога да направя нищо за човек с психически проблеми.

Факт: Приятелите и близките могат да направят много. Само 44% от възрастните с диагностицирани проблеми с психичното здраве и по-малко от 20% от децата и юношите получават необходимото лечение. Приятелите и семейството могат да бъдат важни влияния, за да помогнат на някого да получи необходимото лечение и услуги, от които се нуждаят:

• Осведомете ги за място, откъдето могат да получат помощ;
• Помогнете им с достъпа до услуги на психотерапевти, психиатри и психолози;
• Изучаване и споделяне на факти за психичното здраве, особено ако чуете нещо, което не е вярно;
• Третирайте ги с уважение, точно както бихте направили всеки друг;
• Не ги наричайте „луди“.

 

Мит: Превенцията не работи. Невъзможно е да се предотвратят психичните заболявания.

Факт: Предотвратяването на психически, емоционални и поведенчески разстройства се фокусира върху овладяването на известни рискови фактори като излагане на травми, които могат да засегнат децата, младежите и младите хора да развият психични проблеми. Насърчаването на социално-емоционалното благополучие на децата и младежите води до:

• По-висока обща производителност;
• По-добри образователни резултати;
• По-ниска престъпност;
• По-силни икономики;
• По-ниски разходи за здравеопазване;
• Подобрено качество на живот;
• Увеличаване на продължителността на живота;
• Подобряване на семейния живот.

 

Радослав Иванов и https://www.mentalhealth.gov/basics/myths-facts/index.html