Полезно

Мила Ани, ние заминахме на почивка. Двамата сме…

Морето се е разстлало пред нас и ни гледа втренчено със своите сини и мили очи. Красиво е, навсякъде. Гледам как вълните се надбягват и се чудя нямат ли те умора и това ме кара да се върна към нашето детство и си спомня как гонихме топката пред блока и даже сега пред мен се появява малката Ани, която плаче и бяга след мен, за да й дам кълбото, за което тъй жадува. Нали се сещаш и ти сега, колко сълзливи и нежни бяха нашите двери към душите ни чисти? Ето, синевата пред мен е същата – прозрачна и същевременно безпределна, каквито ние тогава бяхме и си мислехме, че завинаги ще бъдем, но уви, пишейки писмото и двамата вече знаем, че душите ни изгубиха тази прозирност и бистрота, но това не пречи да се опитам да ти предам не само картини, но и онези звуци и мириси от смях звънлив и облак от цветен прашец от нивата пред вкъщи. И в този момент те виждам в тънката червено-бяла карирана рокличка и с две панделки в косичката, тичайки напред към една светулка: сгъваш ръчичка, малкото същество остава на тъмно и в този миг тръпна от тъмницата, пред която то се изправя и чак сега разбирам колко е страшно да попаднеш в този вечен затвор, в който по-късно двамата с теб бяхме, но тогава как да предположим, че сме проигравали нас самите, нали тогава това беше просто една игра. Та, животът не е ли понякога просто една игра?! Знам, че и ти не знаеш, но така питам и себе си, мила моя вечна непрогледност. Къде се изгубихме по пътя наш? Мисля, че отговорът почва да ме залива както сега морето ме ближе вкусно и ми говори сладко. Посредством него осъзнах, че ние се изгубихме, за да можем и двамата да се намерим в нашите си светове. Ние бяхме на едно легло, но това не пречеше да бъдем разделени: между нас се беше настанило непреодолимото недалечно минало, което вкисваше всичко общо и последните пъти, когато лягах до теб миришеше на кисело. Прегръщах те, милвах те, обожавах те, изпълвах те със страст, давах ти сласт, вълнувах се, изгарях, превръщах се в сянка, в не-себе си, разкъсвах се и се събирах с усилия пак, за да затвърдя себе си до теб топъл, но продължавах да усещам киселият вкус в устата си, макар ти да миришеше на момина сълза и устните ми да лепкаха от захарта ти, от насладата ти, с която ме стреляше всяка нощ.

Ох, моя Ани, мой несбъднат сън, замина си както последния заник и сега морето ме предизвика отново със своята снага. Отведе ме при теб, за да ти кажа последно сбогом и се простя с теб, драмо моя.

Може би писмото ми е продължение на нашето несвършено време. Ще разбереш…

Розовата панделката е в мен, нали ме знаеш?! Скътал съм я в дървената кутия от мама, там е сигурно. До нея е подаръка, който още не съм поднесъл, но ще изчакам удобния за това момент: слънцето още е високо, нека слезне по-близо до нас, за да можем да влезнем в дома му по-лесно и оттам да доплуваме до лунния замък, в който този път ще се настаня.

Ани, ти беше за мен непрестъпна луна, а аз за теб – парещо слънце. Сега вече имам щастието да опозная „моето лунно вкъщи“, защото ми позволиха и аз приех: любовта се случи и аз плувам в мехурчетата й от мед.

Усмихвам се и леко тръпна, сякаш съм излезнал гол всред есента.

Музиката от морето ме докосна и накара да си припомня как преди три дена бяхме на концерт, на който имаше хиляди хора и как ние танцувахме до полуда и плачехме в някаква несвяст от вибрациите, с които телата ни се обсипваха. Усмивките или пък не, зареяното несекващо проникновение от погледите ни се превръщаше в копия, с които се пронизвахме и след това ближехме лакомо своите рани… Несвършваща благодат, която аз не можах да ти дам, Ани, но… вероятно ще успеем в едно наше общо утре, не знам.

Дали утре съществува, мое мило минало?

Кога съм се родил – не помня, но може би сега ще оформя чрез писмото си едно бъдещо наше общо пространство, в което и с теб ще танцувам необуздано.

Ани… вече съм там и теб те няма.

Не съм сам.

С надежда и прозрение,                     

                                                                                                                                                                                                                   Бях Никола!

02 юни 2024 г.     

 

Автор на текста: Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт                     

Навън времето беше дружелюбно и меко, въпреки че господарка сега беше зимата. Слънчо огряваше цялата равнина, която се беше опънала великолепно пред погледа на старицата. Хълмовете таман се бяха събудили наистина и изтръскваха главите си от росата, с която бяха покрити като одеяло от нощта. Тук-там някоя тревичка се беше изправила гордо с  устремен нагоре поглед към светлината, отворила своите шепи и се къпеше от топлината. Една гладна мишка премина близо до един храст с пълна уста, дъвчейки нещо в движение, но по очите й си личеше, че бърза да намери скривалище и там най-накрая на спокойствие се наслади на обяда си. Бабата се беше облакътила и въпреки умората, изписана по лицето й, се усмихваше незнайно на какво: може би ей-така, празнувайки триумфа на живота над смъртта или пък се наслаждаваше на радостта поради присъствието си в природата по един съзнателен начин, но нейната усмивка, също така, може и да беше изрисувана на лицето й просто от усещането на порива на вятъра, който влизаше канен вътре в къщата, а съществуваше и вероятност благината на възрастната жена да беше заслуга на зареяния й поглед в далечината, където точно в този момент не виждаше нищо, при все че зрението й бе добре запазено, но както знаем, често старите хора не чуват и не виждат добре заради своята вглъбеност в отвъдното, което, като че ли им напомня за себе си все по-често.

Бабата слушаше същевременно носещата се музика от корените на дюлята, чиито въжета приличаха на струните на арфа и създаваха пространство за покриване на все по-високи гами в тази силно шарена полифония, в която човешкото все повече заглъхваше и по този начин се отваряше онази бяла порта, водеща до дома на Демиурга. Дюлята се люшкаше от създадените ритми и вътрешните й гласове танцуваха грациозно, тактувайки с първичността на природата. Точно сега старицата започна да се вижда отново с бялата къса рокля и пантофките на сцената, грациозна и готова за танц. До нея дойде мъжът на живота й, който с леко и фино движение я хвана за кръста и те поеха в онзи вихър, от който и двамата вече не усещаха движението на телата си. Бяха навлезли в безвремието. Тя се въртеше без умора и увиваше около своя стълб, който я поемаше здраво и тя се отпускаше върху него напълно сигурна. Главата й я нямаше в танца, защото тя не стъпваше вече на земята: краката й опираха до онези облаци, в които се намираше само мирисът на пролетта и свежестта на изтока. Около нея беше само въздухът и тя можеше само да усеща трептенията в него, идващи най-вече от дъха на този тъй любящ ангел. Симбиозата между музиката и танца я изправяха срещу себе си, тъй като тя се приближаваше към онази безплътност, която на пръв поглед изглеждаше ефимерна, но вътрешното й ядро казваше друго. Тя продължаваше да пътува и се наслаждава на своето превъзходство на въздуха над земята и танцът все повече я увличаше. Тогава за нея съществуваше само симфонията на дюлята и дъхът на любимия.

„А сега? Споменът стопля ли?“ – мислеше вглъбена и постепенно опомнена от хладния въздух в къщата. „Защо дюлята започваше да свири все по-меланхолично?“  – питаше се тя, но като че ли не искаше отговор, защото се страхуваше от истината на настоящето. Но сякаш потиснатото желание за знание в нея се освободи от някакви стари окови и тя чу надигналия се глас в нея, прокънтяващ в празната стая: „Не разбираш ли, че танцът е магия в пространството?“. Тогава бабата се дръпна от прозореца и зае поза за започване на преливане в пространството и цялата й снага се раздвижи и младостта я облада отново.

Устремената стара жена се пренесе на сцената и потъна в мълчанието на публиката, онемяла пред телесното вълшебство. Тя не виждаше никого, но усещаше пролетния дъжд и усмивката му – най-жадуваното щастие за нея; отново настръхваше от скоро наболата му брада и това правеше движенията й изпълнени с повече смисъл и някак си от нея бликаше все повече енергия, която се усвояваше от контакта с другата любяща плът. Тя вече беше в неговите обятия и напълно отдадена на този колос от двореца на Ерос. Плуваше в своя романтично жарен свят.

Една струна от дюлята се скъса и хармонията веднага се наруши. Бабата изпълзя от копнежа си, осъзнавайки се на средата на стаята. Усмивката й постепенно се изпари и тя придоби отегчителния вид на изгубилия човек. Седна на дървения стол, отпусна се и заспа изморена.

         „…той е изправен до моста в цялото си величие: тялото му е нажежено и пламъците излизат от кожата му, за да покажат неговия огромен гняв; очите му святкат и погледнеш ли в тях изгаряш от мъстта и омразата, която вони на смърт; в дясната си ръка държи бич, който трепери и е готов във всеки момент да нанесе съкрушителен удар върху противника си; превел е леко глава напред, за да демонстрира своите черни рога и създаде още повече страх у наблюдаващия. Луцифер е в края на дървения мост, а в другия му край се намирам аз. Виждам, че косата ми е много рядка и темето ми прозира. Цялата треперя от страха и ужаса, защото отнякъде знам, че трябва да премина моста и се преборя с Дявола. Имам болнав вид, беден, защото дрехите са ми опърпани и съм много слаба и немощна. Не знам как ще се справя в битката! Виждам, че Сатаната ме чака, а аз не смея да мръдна.

           В състояние на ступор, разбирам, че Дяволът е част от мен и че имам сериозен проблем за разрешаване и затова умирам от страх. Точно в този момент се озовавам на път, където е станала катастрофа: две коли са се ударили и има мъртъв човек. Изпадам в паника и се затичвам към колите, за да помогна на потърпевшите. До мен няма никой. Викам за помощ, но разбирам, че съм сама. Опитвам се да издърпам едно женско тяло от единия автомобил и докато го влача навън, осъзнавам, че жената е починала. В момента, в който изкарвам тялото от прозореца на колата, косата на жената разкрива лицето й и изпадам в ужас, защото виждам, че жената съм аз. Завива ми се свят и нещо ме засмуква и попадам във фуния от въздух, в който чувам различни гласове и най-вече на моето момче. Почвам да плача. Падам и се събуждам“.

Бабата надигна глава с ококорени очи и разтуптяно сърце. Взе каната с вода и изпи две чаши, за да измие ужаса от досега с ада в себе си.

От няколко години тя трудно намираше смисъл да живее, тъй като беше изгубила съпруга си. Не искаше да си спомня за онези дни, които карат човек да пъпли през собствената Голгота и да застине в нея: тя все още се намираше някъде по този тъй трънлив път и се изкачваше бавно към хълма, където щеше да се случи разпятието – мечтаеше за най-сладкото в живота, както агънцето се опитва да намери гърдата на майка си и почне да поглъща живота. Искаше да се отърве от мъките и си почине и изпита онова блаженство, познато на боговете.

Дните за бабата минаваха много бързо и бяха решили за себе си, че няма да се спират за дълго в дома й, тъй като имаха много работа по света и постоянно бяха в движение. Нощта властваше в къщата, но днес старицата продължаваше да се чувства по-жизнена и отново стоеше до открехнатия прозорец, подсказвайки на света, че е отворена към външния свят. Попиваше от енергията на природата и вече гледаше уморено.

Тя затвори порталът между вън и вътре.

С напредване на времето роклята на балерината отново се прокъса и на пантофките се образуваха дупки на пръстите, което затрудняваше изпълнението на гранд жете[1].

Хемера[2] отстъпваше пред мощта на баща си Ереб[3] и къщата се свиваше вече изморена от собственото дихание.

Дюлята се успокои от грижата на Евтерпа[4].

Бабата се покриваше с одеялото в леглото си, оставяйки се отпусната в ръцете на Нюкта[5]. Сърцето й забави своя ритъм и тя се пренесе отново в света на Хипнос. Първоначално той не й пращаше послания и тя мислеше, че е попаднала в някаква мъртва страна, където няма никой. Викаше, крещеше, за да може някой да я чуе, но усилията й бяха нахалост. По-късно разбра, че се намира в нещо като тунел, който нямаше край. Дали това не беше онзи път, който води към края?! Не, тя вече не мислеше по този начин. Беше се освободила от своите мисли и просто плуваше в безтегловността на безкрая.

[1] Движение в класическия балет, при което балерината прави скок с изпъване на единия крак напред, а другия назад във въздуха.

[2] В старогръцката митология Хемера е богиня на дневната светлина.

[3] В старогръцката митология Ереб е тъмнината.

[4] В старогръцката митология Евтерпа е муза музиката.

[5] В старогръцката митология Нюкта е нощта.

 

Автор: Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт 

Тишина и спокойствие

Music by Michael FK – Nyx

 

От няколко дни усещам в себе си потребността да пиша, която постепенно взе да събира и уплътнява в себе си все по-повече енергия, нашепвайки ми деликатно, че идва моментът, в който ще се оставя на интенцията и се впусна в онзи трудно спиращ поток от преживявания, на които ще се опитам да предам различни по цвят и смисъл форми, за да се родят, изпищят и превърнат в бебе, в което е заложен живота в най-чистата му проява, свързана с тишината и спокойствието.

Тук е мястото да оправдая себе си в избора на думата „чиста“, тъй като за мен тя представлява една неподправеност и оригиналност, една проява на онази обикновеност и простота, която може да се забележи с непретенциозно око в природата и усети от Марианската падина в душата, където сме били и неосъзнато искаме да се върнем.

И именно чистотата е вратата към онзи тъй лелеян пристан, който е същевременно последно и първо състояние на човешката екзистенция и майка на музиката на природата. Ние се появяваме от нея и по време на живота си стремглаво се запътване отново към нея, както по-късно детето тича след майка си с отворени ръчички, за да бъде прегърнато. Превръщайки се в жадуващо създание все повече се доближаваме до тези тъй вечно не свършващи боготворящи ръце, тези жалони на безкрайното и финото, тези вместилища на всичко що е звук и тон, тези вездесъщи творения на естественото.

Съществуват и много други от „тези…“, но като човек аз имам своята ограниченост и затова ми е трудно да опиша изведнъж и последователно тишината с думи, защото стигнах до заключението, че тя най-вече се чува и затова тук ще поднасям постепенно и може би на моменти разхвърляно в лексикална форма доловеното от моя слух и разбирането ми, които идват по много канали на възприемане.

Имало е случай, в които съм се питал как звучи тя, има ли вопъл в устата си и ако е така, какъв е той. Чудил съм се как някои хора я чуват и преди време не намирах в себе си нищо от тишината, която за мен беше един напълно бездиханен организъм, едно мъртвило, на което не беше нужно да се придава особено значение. Но сега, колкото по зрял ставам, толкова повече обръщам внимание на неживото, сякаш то ме вика. И поради тази причина, с живеенето тишината почна да присъства все по-силно в мен самия, защото тя събуди вътре в мен глад към диалог с онази безкрайна палитра от гласове, които притежавам. И наистина е така, защото само чрез нея аз вече мога да усетя собствените си вибрации и онзи вечно не спиращ танц от малки частици, които композират в мен цялата симфония на живота.

Ех, тишина моя! Сакралност мила, но и зла, тъй като понякога ме оковаваш в собствения ми затвор и не ми даваш да дишам. Ето го и онзи глас, който не обичам, защото хрепти и ми напомня за дрането през другото тяло, от което съм се опитвал да излезна.

Къде си, мила моя първопричино? Да не би да си там в извънмерността черна? Не, не чакам отговор от теб, а от мен, защото ти си мой прародител безмълвен. Нали знаеш, мъдрост моя, че сега съм в най-огромната пещера и опипвайки пред мен с ръка се опитвам да уловя пътя навън към светлината, за да мога да прогледна най-накрая.

Къде си? Да, ти. Тази, която ме изгони и сега пак ме иска.

Знаеш ли, че ме е страх да те чувам? Така е. Ти имаш много гласове и не само. Мисля си, че си пиано с безброй клавиши и никога не мога да науча музиката ти докрай. Вероятно това ще се случи, когато отново се слея  изцяло с теб и също се превърна в поредния клавиш от небитието.

Ето, звучиш сластно, но си спомням, че понякога гамите ти са толкова объркващи, че почвам да се губя в собствения си хаос.

Помня, обаче, как ти ме научи на ред и смиреност, но тогава беше нежна и красива, да, толкова красива, защото беше облечена с бяла ефирна рокля, която се плъзгаше меко по земята и никакъв шум не създаваше.

Потапял съм се и в онзи твой кладенец от благовония и съм разбирал, че тук цветето разцъфва и показва своята прелест за очите на просветените.

О, тишина моя, прелест отвъдна. Ти си небитийното ми минало, а сега си се превърнала в битийността ми скъпа.

След тези твой думи и мой спомени аз вървя в пустинята на живота и се оглеждам, за да зърна моя свит някъде оазис, онова гнездо от несвършващ никога пир и всеотдайност, за да се изкъпя и напия и тръгна отново през жълтия безкрай и вървя без цел и посока. Нали казват, че вървенето е важно и че в него е смисъла? Добре, но не искам да съм в тази пустиня. Да, знам, че ще ми кажеш, не, даже вече те чувам и, моля те, не ми крещи, че чрез похода ми в пясъчната шир навлизам все по-дълбоко в теб и ти ме обгръщаш и така те чувам по-ясно. Ето, разбрах те, че там, където свършва мощта на вятъра и той се губи, където няма слънце и въздух, където има само пустош от съзнания, идва твоя рай. Значи това било? Влизайки в двореца ти да се излегна и се отдам на теб в сънно състояние. Не знам! Страшно ми е.

Майко, изпънат на нара ти, вече не чувам. Няма нито звук, нито нищо. Само ти си и аз в теб.

Майко, нищо не ме интересува.

Открих една част от истината.

Намерих в койката ти спокойствието, за което тъй милеех. Топло ми е. Тук вече няма вълнения, а само мир. Аз съм вътре в онази благодат, която ме е изпълнила и покрай мен се е образувала една въздушна светеща линия, която се опитва да ме издигне нагоре. Къде ме вдига? Какво има там, майко? Та нали вече съм спокоен! Друго не ми е необходимо. Какво толкова има отвъд спокойствието? Може би там е новият… цикъл… въртене… смисъл…?

Автор: Радослав Иванов

Painting by Anne Barbery – Serenity

Music by Whitewildbear – Pacific като фон на четене!

 

Тя: Ти ли беше онзи херувим в съня ми, слънце мое?

Той: Мила моя, сладост на живота ми, бродих за теб безспирно и накрая червеният бриз ме отведе до твоя пристан. Олюлях се изнурен от дългия път и поседнах на брега, за да чувам сърцето ти по-добре и тогава се настаних в твоите обятия. Ти ме гушна и потънах в онзи никога не свършващ хоризонт, където мога само да се изгубя и намирам същевременно.

Тя: Ох, мой пастире. Ветрилото на любовта ме пари със своите червени струи, ела, измъкни ме от този огън.

Той: Моя кладо, недей да потъваш сама в безкрая. Аз ще съм опора на твоите стремления и бяг от реалността, където се срещнахме за първи път, помниш ли?!

Тя: Само херувимите знаят това. Ти нали си херувим?

Той: Може и блян да съм, но за мен си истинска, принцесо моя. Напълно загубил ума си, аз прелетях половин свят, за да се слея с теб. Искам те, люляк мой!

В съня ти се явих аз, за да не спира потокът на онова, за което другите копнеят, но често ги е страх. Виждам те как понякога бягаш навън сама в полето от лалета, но сядаш да почиваш под люляка и накрая окичена с него на главата се връщаш в дома си, укротила страстта си и пак ме чакаш, миришейки на най-сладката омая. Знаеш ли, че любовта ни е наистина само моя и твоя?! Нашият Господар веднъж ми сподели, че всяка любов имала определен аромат и той подреждал на рафта шишенцата с нея на всяка двойка и ги надписвал. Така нямало никога да се объркат, но понякога игривият вятър, лигавейки се, бута по някое шишенце и ароматите се смесват и тогава ела да видиш какво се случва: животи се преплитат, изменят и унищожават, но такъв е божественият закон и ние се учим от него. Но аз превързах нашето шишенце здраво и то не може да падне и се смеси с друго, сърце мое. Тъжи, но не за нас. Бъди милостива към раздраните от съмнение и корист души, които не се осмеляват да изпълнят живота си с онази най-сладка наслада.

Тя: Мили мой, ти букет от рози да ми беше поднесъл, пак нямаше така да те обичам. Ти, върховно мое щастие, тръпко и безграничност жива, думите ти парят и галят. Искам да те прегърна отново и положа глава върху гръдта ти и светът да спре да съществува, за да може двамата да се устремим в луд бяг към онзи край, където в неговия наистина край ни чака онова начало и така завинаги да сме заедно, пазителю мой силен.

Той: Вечност моя, сън мой, бленувам те, искам те, държа те….

Тя: Не, не, аз те прегръщам и целувам тъй страстно…

 

Автор на текста Радослав Иванов

 

Скъпи приятели,

Предизвиквам ви да продължите изречението „Всяко ново начало…“ и напишете толкова дълъг текст, колкото ви идва наум. Моля ви, не се ограничавайте в броя на думите, а оставете творческия си потенциал да се развихри.

Поместете текста си като коментар на тази публикация в сайта ми и аз ще го направя видим за всички!

Нека заедно се обогатим и разширим собствения си вътрешен хоризонт за всяко ново начало, създавайки обща творба. Мисля, че така ще си помогнем един на друг, осъзнавайки, виждайки, разбирайки, усещайки, чувствайки, учейки се…

Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт

„New beginings“ painting by Minika SK

Дата: 20 юли 2022 г

Източник: University College London

Резюме: След десетилетия на проучване, все още няма ясни доказателства, че нивата на серотонин или серотониновата активност са отговорни за депресията, според голям преглед на предишни изследвания.

Общ Преглед на съществуващи метаанализи и систематични прегледи, публикуван в Molecular Psychiatry , предполага, че депресията вероятно не е причинена от химичен дисбаланс и поставя под въпрос какво правят антидепресантите. Повечето антидепресанти са селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs), за които първоначално се каза, че действат, като коригират необичайно ниските нива на серотонин. Няма друг приет фармакологичен механизъм, чрез който антидепресантите да повлияват симптомите на депресия.

Водещият автор професор Джоана Монкрийф, професор по психиатрия в UCL и психиатър-консултант в North East London NHS Foundation Trust (NELFT), каза:

„Винаги е трудно да се докаже отрицателен резултат, но мисля, че можем спокойно да кажем, че след огромно количество изследвания, проведени в продължение на няколко десетилетия, няма убедителни доказателства, че депресията се причинява от аномалии на серотонина, особено от по-ниски нива или намалена активност на серотонина.

„Популярността на теорията за „химичния дисбаланс“ на депресията съвпадна с огромното увеличение на употребата на антидепресанти. Рецептите за антидепресанти са се увеличили драстично от 90-те години на миналия век, като на всеки шестима възрастни в Англия и на 2% от тийнейджърите сега се предписва антидепресант за дадена година.

„Много хора приемат антидепресанти, защото са били накарани да вярват, че тяхната депресия има биохимична причина, но това ново изследване предполага, че това вярване не се основава на доказателства.“

Общият преглед е имал за цел да обхване всички съответни проучвания, които са публикувани в най-важните области на изследване на серотонина и депресията. Проучванията, включени в прегледа, включват десетки хиляди участници.

Изследванията, които сравняват нивата на серотонин и неговите разпадни продукти в кръвта или мозъчните течности, не откриват разлика между хората, диагностицирани с депресия и здравите контролни (сравняващи) участници.

Изследванията на серотониновите рецептори и серотониновия транспортер, протеинът, насочен към повечето антидепресанти, откриха слаби и противоречиви доказателства, предполагащи по-високи нива на серотонинова активност при хора с депресия. Изследователите обаче казват, че откритията вероятно се обясняват с употребата на антидепресанти сред хора, диагностицирани с депресия, тъй като подобни ефекти не са надеждно изключени.

Авторите също така разглеждат проучвания, при които нивата на серотонин са изкуствено понижени при стотици хора чрез лишаване на диетата им от аминокиселината, необходима за производството на серотонин. Тези проучвания са цитирани като демонстриращи, че дефицитът на серотонин е свързан с депресия. Мета-анализ, проведен през 2007 г., и извадка от скорошни проучвания обаче установиха, че понижаването на серотонина по този начин не предизвиква депресия при стотици здрави доброволци. Имаше много слаби доказателства в малка подгрупа от хора с фамилна анамнеза за депресия, но това включваше само 75 участници, а по-новите доказателства бяха неубедителни.

Много големи проучвания, включващи десетки хиляди пациенти, разглеждат генните вариации, включително гена за транспортера на серотонин. Те не откриха разлика в тези гени между хора с депресия и здрави контроли. Тези проучвания също разглеждат ефектите от стресови житейски събития и установяват, че те оказват силен ефект върху риска от изпадане в депресия на хората – колкото по-стресиращи житейски събития е преживял човек, толкова по-вероятно е да бъде депресиран. Известно ранно проучване установи връзка между стресови събития, вида на гена на транспортера на серотонина, който човек има, и вероятността от депресия. Но по-големи, по-изчерпателни проучвания предполагат, че това е невярно откритие.

Тези констатации заедно доведоха авторите до заключението, че „няма подкрепа за хипотезата, че депресията е причинена от понижена активност или концентрация на серотонин.„

Изследователите казват, че техните открития са важни, тъй като проучванията показват, че 85-90% от обществото вярва, че депресията е причинена от нисък серотонин или химичен дисбаланс. Все по-голям брой учени и професионални организации признават рамката на химическия дисбаланс като прекалено опростяване. Има също доказателства, че вярването, че лошото настроение е причинено от химичен дисбаланс, кара хората да имат песимистичен поглед върху вероятността за възстановяване и възможността за управление на настроението без медицинска помощ. Това е важно, защото повечето хора ще отговарят на критериите за тревожност или депресия в даден момент от живота си.

Авторите също откриха доказателства от голям мета-анализ, че хората, които използват антидепресанти, имат по-ниски нива на серотонин в кръвта си. Те заключават, че някои доказателства са в съответствие с възможността дългосрочната употреба на антидепресанти да намалява концентрациите на серотонин. Изследователите казват, че това може да означава, че повишаването на серотонина, което някои антидепресанти произвеждат в краткосрочен план, може да доведе до компенсаторни промени в мозъка, които предизвикват обратен ефект в дългосрочен план.

Въпреки че проучването не преразглежда ефикасността на антидепресантите, авторите насърчават по-нататъшни изследвания и съвети за лечения, които вместо това биха могли да се съсредоточат върху управлението на стресови или травматични събития в живота на хората, като например с психотерапия, заедно с други практики като упражнения или внимание, или адресиране основни фактори като бедност, стрес и самота.

Професор Монкрийф казва:

„Нашето мнение е, че на пациентите не трябва да се казва, че депресията е причинена от нисък серотонин или от химичен дисбаланс и не трябва да бъдат карани да вярват, че антидепресантите действат, като се насочват към тези недоказани аномалии. Ние не разбираме какво антидепресантите правят точно на мозъка и предоставянето на този вид дезинформация на хората им пречи да вземат информирано решение дали да приемат антидепресанти или не.“

Съавторът д-р Марк Хоровиц, обучаващ психиатър и сътрудник по клинични изследвания по психиатрия в UCL и NELFT, казва:

„Бях научен, че депресията е причинена от нисък серотонин в обучението ми по психиатрия и дори бях учил това студентите в собствените си лекции. Да участвам в това изследване беше вълнуващо и имам чувството, че всичко, което мислех, че знам, е обърнато с главата надолу.

„Един интересен аспект в изследванията, които проучихме, беше колко силен е ефектът на неблагоприятните житейски събития върху депресията, което предполага, че лошото настроение е отговор на живота на хората и не може да бъде сведено до просто химическо уравнение.“

Професор Монкрийф добавя:

„Хиляди хора страдат от странични ефекти на антидепресантите, включително тежките ефекти на абстиненция, които могат да възникнат, когато хората се опитват да ги спрат, но въпреки това нивата на предписване продължават да нарастват. Ние вярваме, че тази ситуация се дължи отчасти на погрешното убеждение, че депресията се дължи на химичен дисбаланс. Крайно време е да информираме обществеността, че това вярване не се основава на науката.„

Изследователите предупреждават, че всеки, който обмисля спиране на антидепресантите, трябва да потърси съвет от здравен специалист, предвид риска от неблагоприятни ефекти след спирането. Професор Монкрийф и д-р Хоровиц провеждат текущи изследвания за това как най-добре постепенно да спрете приема на антидепресанти.

Depressed life Painting by Bidya Ashok

Източник: https://www-sciencedaily-com.translate.goog/releases/2022/07/220720080145.htm?_x_tr_sl=en&_x_tr_tl=bg&_x_tr_hl=bg&_x_tr_pto=op,sc

Препоръчвам ви да четете на фона на музиката на Michael FK – Forgotten at Sea, която можете да пуснете от този плеър:

 

Слушах вкъщи фината и нежна музика носеща се бездиханно от старото кафяво и мило семейно пиано, разположено в края на всекидневната, точно до дъбовия шкаф от баба, на който се виждаха разположени лицата на обичаните от мен същества. Там беше всеки един, който е влезнал в моето сърце и го е накарал да тупти гласно и непрестанно, за да ми напомня, че животът има смисъл и че съм жив и че любовта е вездесъща, но и че е в мен, сякаш е френски парфюм, на който не мога да забравя мириса: това благоухание е вечно и е изпълнило всяка една фибра от вътрешността ми, превръщайки ме в свеж минзухар.

Ох, само как ухае този аромат, тази сладост и омая!

Потънал в собствената си красота продължавах да се нося върху ефира от пианото и все повече излизах от тялото си и прекрачвах границата на биващото, отивайки в земята на безграничното, където ме очакваше непознатото, но аз усещах, че това е моят път и че там също има сърца, с които един ден отново ще се събера и образуваме онова всевечно огромно туптящо кърваво нещо, което ражда не само живота, но е и майка на майките, на всичко що е нещо, но и нищо.

Акомпанирайки на изпълнената ми с пролет сърцевина, мелодията от пианото ме превръщаше в странстващ принц на бял кон, който, благодарение на осанката си разсичаше на две тъмнината, която обаче отново се спускаше и образуваше плътна черна завеса, зад която взеха да се показват някакви уродливи лица, които моят кон усети и затова взе да се вдига на предните си крака и цвили много уплашено. Опитвах се да го водя безопасно в тази тиня и смрад, но надолу ставаше все по-трудно и мъчно, защото калта полепваше по копитата му и той се затрудняваше да се движи. Слезнах от него, за да му е по-леко и почнах да го водя, разсичайки напред с меча си черните лиани, които се опитваха да ни вкарат в застиналото безвремие завинаги. Белият магьосник светеше и очертаваше пътя ни напред и надолу. В един момент калта взе да става по-песъчлива и не толкова мазна, а ние продължавахме мъчението си и вече почти напълно изтощени от борбата с всякаквите форми от нищото се озовахме на един бряг и пред нас се разкри тялото на безграничното море, което ме гледаше много озадачено със своето голямо и всевиждащо око и все едно ме питаше: „Какво правиш тук?! Ти луд ли си?“. Реших да не му отговарям, защото интуитивно усещах, че то чете мислите ми и докато кажа нещо, то вече знаеше смисъла на неизреченото и затова с конят ми седнахме на земята и отправих поглед напред в синия безкрай.

Не можех да повярвам и исках да уверя себе си, че то съществува, но не успявах да се мръдна. В главата ми се въртяха думите: „Боже, каква шир и безбрежност, какво величие застана пред мен“. Бях с отворена уста. Виждах и усещах морето, морето, моето любимо море. Това беше онова море, за което си мечтаех от дете и което сънувах често. То беше наистина тюркоазено и спокойно. Гледах как снагата му се огъва леко и някак си фино си оправя буклите, заплели се в множеството живот вътре в него. То носеше онзи аромат, до който съм се докосвал в своето най-ранно детство и който бях забравил. Седях и мълчах, а конят ми беше легнал настрани и ме гледаше ведро и мъдро с едното си око.

С обърнато към морето лице почнах да му говоря и то ме разбираше, все едно беше жив организъм. Попитах го плахо какво е то и дрезгаво ми отговори, че е всичко, което знам и не знам за живота, защото досега съм бил само от едната страна на съществуването. Наведох надолу глава и се замислих, но в това време една вълна ме достигна и погали и чрез кожата си осъзнах, че то съществува и че има и тук живот, в не-живота. Появи се усмивка на лицето ми и станах да се разходя по плажа. Пясъкът беше от най-ситния, сякаш е минал през ситото на някоя нимфа добра домакиня. Духаше вятър, който носеше със себе си непознати за мен гласове и вкуса на морето, който влизаше в контакт с моя минзухар и се получаваше онази нечовешка сплав, от която се хранеха божествата. Почувствах се приятел с тях и разглеждах наоколо, все едно съм си у дома. Вече знаех, че съм отново в онова тъй лелеяно и уж изгубено вкъщи.

Проснах се на плажа и с шепи прецеждах песъчинките не-живот. Те минаваха през дланите ми и нашепваха на моята душа словата и премеждията на изминалите милиони години, до които сега се докосвах. Трудно ми беше да удържам този напор от цялото минало и затова положих главата си в ситните камъчета, но почнах да усещам още по-ясно трансформациите от морето и земята, от които дишах затруднено и със затворени очи преглъщах всеки минал през мен живот. Вопълът на този живот ме задърпа навътре към морето и гол се устремих към обятията на целия живот. Краката ми усетиха водата, която не ме мокреше и взех да потъвам бавно и все повече в своето море.

Тялото ми вече го няма.

Не съществува и дух.

Има само душа.

Моята душа.

Ето, вече изцяло съм в корема на моето море и светя като кандило по време на буря. Много е странно, защото хем съм светлина, която не угасва от водата, хем не преча и на мрака. Дишам вода и вървя в нея. Не мога вече да свържа нищо със себе си. Превърнах се и в не-себе си, но пътувам все по-навътре към другия мен, не, не, към целия мен.

Вече съм наистина цял. Благодаря ти море, мое мило всичко!

Автор на текста: Радослав Иванов

 

Painting: Splendid Isolation, The Sea Was in a Beautiful Boil – Eva McCauley

Тръгнал съм, ей там, по асфалтирания път, вляво на който се простира гъста широколистна гора, на чиято хладна премяна се дивя, а вдясно, и долу от мен, морето ревниво надига вой, за да ме привика при себе си и ме облее със своя сок. Чудя се и не спирам, защото това е все Път и то моят Път.

Чувам как птичките се надпяват една друга и се озъртам, за да видя по-добре своето място сред първичното. Поглъщам от зеленината и се разтапям и като че ли усещам как кожата ми се гали о мекотата на листата, все едно е майчината ръка. А морето не може да надскочи себе си и крещи, гледайки нашият съюз с леса; опитва да се промъкне колкото се може повече на сушата, но краката му не са толкова дълги и се уморява от реване. Стана ми мъчно за него и отивам да го утеша. То пусна към мен своите многобройни ръце, които ме заобградиха и понесоха навътре към палата от седеф. Носейки ме като цар, аз се отдадох на необятното, потъвайки в себе си.

            ***

Разсъждавайки върху Пътя ми хрумва, че той е символ и алюзия за времето и събитията през целия ни живот. Той, обаче, е и действие, но и неподвижност, защото в него може и да няма време, когато става въпрос за пътуване в себе си, където почваме да живеем във вечност и хаотичност, но там сме напълно автентични и там е скрита истината, към която се стремим.

Затова работата на психотерапевта е да бъде с другия по време на неговия Път.

И докато пиша тези редове в съзнанието ми нахлуват спомени от „Червената книга“ на Карл Густав Юнг, където той пише за Пътя[1]:

„Вярвайте ми: Няма учение, няма и поука, които да ви давам. Откъде-накъде ще взема да ви поучавам? Давам ви да разберет пътя на този човек, неговият път, не вашия. Моят път не е вашият път, така че / не мога да ви уча. Пътят е в нас, не в богове, нито в учения, нито в закони. В нас е пътят, истината и животът.

Горко на онези, които желаят примери. Животът не е с тях. Ако живеете според някакъв пример, то вие живеете живота на примера, ала кой ще живее вашия живот, ако не вие самите? Тъй че живейте се сами.

….Вие търсите пътя отвън, четете книги и слушате мнения: кому е нужно това?

Има само един път и това е вашият път.

Вие търсите пътя? Предупреждавам ви за моя път. Той може да се окаже за вас погрешен.

Всеки да върви по своя път.“

В глава „Възвръщането на душата“[2] Юнг се обръща към душата си и пише: „Но едно е нужно да узнаеш – едното, що научих, че човек трябва да живее тъкмо този живот. Този живот е пътят, отдавна търсеният път към неведомото, което наричаме божествено. Няма друг път. Всички други пътища подвеждат. Аз намерих верния път и той водеше към теб, към моят душа.“

Цитирайки Юнг на мен ми е трудно да добавя нещо във връзка с Пътя и затова ще спра дотук, защото такъв е моят Път.

[1] К. Г. Юнг Червената книга, стр. 124, изд. Изток-Запад, София, 2019

[2] Пак там, стр. 126.

Autumn road, painting by Olha

В моята психотерапевтична практика често срещам неразбиране от страна на хората каква е разликата между психолог, психиатър и психотерапевт и донякъде това е оправдано, имайки предвид, че в България все още няма законодателство, което да служи за регулиране на професиите „Психолог“ и „Психотерапевт“, а и понякога информацията в интернет обърква читателите.

От години има сътворено предложение за закон за психотерапията, но то не е гласувано в Народното събрание.

През 2021 г. се направи предложение за Закон за психолозите, който мина на първо четене в Народното събрание, но поради своя отчасти противоречив характер и несъгласието на множество психолози с него, както и на Българската асоциация по психотерапия, същият не беше гласуван като закон.

А Закон-а за психотерапията е една Terra incognita (от лат. Непозната земя) в нашата родина. Причините за това са много на брой и със сигурност вие в момента изброявате някои от тях, но ми се струва, че по-важни са последствията от липсата на този държавен регулиращ механизъм, а те, разбира се, за са всеки от нас пряко или косвено.

Всяка една от трите професии, за които реших да пиша настоящата статия, има своето място, спазвайки определени граници, които са свързани със съответната професионална квалификация. Затова ми се иска да добавя и нещо от мен по темата, за да може читателят да се ориентира по-добре в избора си на специалист по психично здраве и грижи.

Но, също така, искам да подчертая, че чрез статията си не претендирам за изчерпателност, а се опитвам да давам основни и важни, според мен, насоки при избор на специалист!

Психолог

В България професионалната квалификация „Психолог“ се удостоверява с диплома от Университет. Ако дипломата за психолог е придобита в чужбина се преминава през легализация от Министерството на образованието и науката, за да може специалистът да практикува в България.

Психологът:

• е практик, който работи с клиенти;
• провежда психологически изследвания в различни институции и изготвя отчети за резултатите от тях, както и заключения;
• може да бъде вещо лице в съдебната система и МВР и да прави психологически експертизи;
• може да провежда психологическо консултиране.
• няма право да изписва лекарства и не може да провежда психотерапия, защото не е обучен за това.

Допълнително психологът може да специализира, например, „Детска психология“, „Консултативна психология“, „Клинична психология“ и прочие, да посещава различни курсове за повишаване на своите умения, но те няма да променят неговата квалификация като психотерапевт или психиатър, ако за това няма издадена диплома от оторизиран за това орган.

Психиатър

Психиатърът е лекар, който е завършил медицина, след което е специализирал „Психиатрия“ и е получил за това професионалната си квалификация.

Психиатърът е специалистът, който:

• единствено има право да поставя диагнози спрямо Международната класификация на болестите;
• има единствен правото да предписва лекарства и да лекува само с тях;
• участва в различни изследвания;
• може да е вещо лице в съдебната система и МВР;
• няма право да провежда и лекува чрез психотерапия, защото не е обучен за това.

Психотерапевт

В България най-често се спекулира с професионалната квалификация „Психотерапевт“. Това се случва по две направления: непрофесионалисти и професионалисти.

Моята статия, както вероятно и много други подобни статии на мои колеги, е насочена основно към непрофесионалистите, защото именно на нас професионалистите лежи задачата да водим Просвета в областта на психичното здраве. Само така ще можем чрез общи усилия да проправим път към общата истина. Но истината изисква и да се поставят неудобни въпроси и намират трудни отговори от професионалистите, които понякога може да им причинят срам, вина, страдание…и затова да ги избягват съзнателно.

• в България квалификацията психотерапевт получава всеки ,който е завършил пълен курс на обучение по психотерапия в определена парадигма, а не просто посещаване на няколко курса или семинара;
• квалификацията се удостоверява единствено с диплома, издадена от съответната институция. В България не се става просто психотерапевт, а например „Аналитичен психотерапевт“, „Когнитивен психотерапевт“, „Гещалт психотерапевт“, „Позитивен психотерапевт“, „Музикотерапевт“ и прочие. Това показва в кой метод на психотерапия е специализирал психотерапевтът. В сайта на Българската асоциация по психотерапия са посочени всички групови членове, които са единствено лицензирани органи за обучение по психотерапия в България.
• обучението за психотерапевт е дълго и тежко и се започва, след завършена психология или психиатрия;
• психотерапевтът няма право да изписва лекарства;
• психотерапевтът единствен има право да провежда психотерапия, защото само той е преминал обучение. Такова право нямат психологът и психиатърът.

Автор на текста:

Радослав Иванов, аналитичен психотерапевт

Painting by Ilaria Urbinati Illustrator