Полезно

Music by Whitewildbear – Pacific като фон на четене!

 

Тя: Ти ли беше онзи херувим в съня ми, слънце мое?

Той: Мила моя, сладост на живота ми, бродих за теб безспирно и накрая червеният бриз ме отведе до твоя пристан. Олюлях се изнурен от дългия път и поседнах на брега, за да чувам сърцето ти по-добре и тогава се настаних в твоите обятия. Ти ме гушна и потънах в онзи никога не свършващ хоризонт, където мога само да се изгубя и намирам същевременно.

Тя: Ох, мой пастире. Ветрилото на любовта ме пари със своите червени струи, ела, измъкни ме от този огън.

Той: Моя кладо, недей да потъваш сама в безкрая. Аз ще съм опора на твоите стремления и бяг от реалността, където се срещнахме за първи път, помниш ли?!

Тя: Само херувимите знаят това. Ти нали си херувим?

Той: Може и блян да съм, но за мен си истинска, принцесо моя. Напълно загубил ума си, аз прелетях половин свят, за да се слея с теб. Искам те, люляк мой!

В съня ти се явих аз, за да не спира потокът на онова, за което другите копнеят, но често ги е страх. Виждам те как понякога бягаш навън сама в полето от лалета, но сядаш да почиваш под люляка и накрая окичена с него на главата се връщаш в дома си, укротила страстта си и пак ме чакаш, миришейки на най-сладката омая. Знаеш ли, че любовта ни е наистина само моя и твоя?! Нашият Господар веднъж ми сподели, че всяка любов имала определен аромат и той подреждал на рафта шишенцата с нея на всяка двойка и ги надписвал. Така нямало никога да се объркат, но понякога игривият вятър, лигавейки се, бута по някое шишенце и ароматите се смесват и тогава ела да видиш какво се случва: животи се преплитат, изменят и унищожават, но такъв е божественият закон и ние се учим от него. Но аз превързах нашето шишенце здраво и то не може да падне и се смеси с друго, сърце мое. Тъжи, но не за нас. Бъди милостива към раздраните от съмнение и корист души, които не се осмеляват да изпълнят живота си с онази най-сладка наслада.

Тя: Мили мой, ти букет от рози да ми беше поднесъл, пак нямаше така да те обичам. Ти, върховно мое щастие, тръпко и безграничност жива, думите ти парят и галят. Искам да те прегърна отново и положа глава върху гръдта ти и светът да спре да съществува, за да може двамата да се устремим в луд бяг към онзи край, където в неговия наистина край ни чака онова начало и така завинаги да сме заедно, пазителю мой силен.

Той: Вечност моя, сън мой, бленувам те, искам те, държа те….

Тя: Не, не, аз те прегръщам и целувам тъй страстно…

 

Автор на текста Радослав Иванов

 

Скъпи приятели,

Предизвиквам ви да продължите изречението „Всяко ново начало…“ и напишете толкова дълъг текст, колкото ви идва наум. Моля ви, не се ограничавайте в броя на думите, а оставете творческия си потенциал да се развихри.

Поместете текста си като коментар на тази публикация в сайта ми и аз ще го направя видим за всички!

Нека заедно се обогатим и разширим собствения си вътрешен хоризонт за всяко ново начало, създавайки обща творба. Мисля, че така ще си помогнем един на друг, осъзнавайки, виждайки, разбирайки, усещайки, чувствайки, учейки се…

Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт

„New beginings“ painting by Minika SK

Дата: 20 юли 2022 г

Източник: University College London

Резюме: След десетилетия на проучване, все още няма ясни доказателства, че нивата на серотонин или серотониновата активност са отговорни за депресията, според голям преглед на предишни изследвания.

Общ Преглед на съществуващи метаанализи и систематични прегледи, публикуван в Molecular Psychiatry , предполага, че депресията вероятно не е причинена от химичен дисбаланс и поставя под въпрос какво правят антидепресантите. Повечето антидепресанти са селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина (SSRIs), за които първоначално се каза, че действат, като коригират необичайно ниските нива на серотонин. Няма друг приет фармакологичен механизъм, чрез който антидепресантите да повлияват симптомите на депресия.

Водещият автор професор Джоана Монкрийф, професор по психиатрия в UCL и психиатър-консултант в North East London NHS Foundation Trust (NELFT), каза:

„Винаги е трудно да се докаже отрицателен резултат, но мисля, че можем спокойно да кажем, че след огромно количество изследвания, проведени в продължение на няколко десетилетия, няма убедителни доказателства, че депресията се причинява от аномалии на серотонина, особено от по-ниски нива или намалена активност на серотонина.

„Популярността на теорията за „химичния дисбаланс“ на депресията съвпадна с огромното увеличение на употребата на антидепресанти. Рецептите за антидепресанти са се увеличили драстично от 90-те години на миналия век, като на всеки шестима възрастни в Англия и на 2% от тийнейджърите сега се предписва антидепресант за дадена година.

„Много хора приемат антидепресанти, защото са били накарани да вярват, че тяхната депресия има биохимична причина, но това ново изследване предполага, че това вярване не се основава на доказателства.“

Общият преглед е имал за цел да обхване всички съответни проучвания, които са публикувани в най-важните области на изследване на серотонина и депресията. Проучванията, включени в прегледа, включват десетки хиляди участници.

Изследванията, които сравняват нивата на серотонин и неговите разпадни продукти в кръвта или мозъчните течности, не откриват разлика между хората, диагностицирани с депресия и здравите контролни (сравняващи) участници.

Изследванията на серотониновите рецептори и серотониновия транспортер, протеинът, насочен към повечето антидепресанти, откриха слаби и противоречиви доказателства, предполагащи по-високи нива на серотонинова активност при хора с депресия. Изследователите обаче казват, че откритията вероятно се обясняват с употребата на антидепресанти сред хора, диагностицирани с депресия, тъй като подобни ефекти не са надеждно изключени.

Авторите също така разглеждат проучвания, при които нивата на серотонин са изкуствено понижени при стотици хора чрез лишаване на диетата им от аминокиселината, необходима за производството на серотонин. Тези проучвания са цитирани като демонстриращи, че дефицитът на серотонин е свързан с депресия. Мета-анализ, проведен през 2007 г., и извадка от скорошни проучвания обаче установиха, че понижаването на серотонина по този начин не предизвиква депресия при стотици здрави доброволци. Имаше много слаби доказателства в малка подгрупа от хора с фамилна анамнеза за депресия, но това включваше само 75 участници, а по-новите доказателства бяха неубедителни.

Много големи проучвания, включващи десетки хиляди пациенти, разглеждат генните вариации, включително гена за транспортера на серотонин. Те не откриха разлика в тези гени между хора с депресия и здрави контроли. Тези проучвания също разглеждат ефектите от стресови житейски събития и установяват, че те оказват силен ефект върху риска от изпадане в депресия на хората – колкото по-стресиращи житейски събития е преживял човек, толкова по-вероятно е да бъде депресиран. Известно ранно проучване установи връзка между стресови събития, вида на гена на транспортера на серотонина, който човек има, и вероятността от депресия. Но по-големи, по-изчерпателни проучвания предполагат, че това е невярно откритие.

Тези констатации заедно доведоха авторите до заключението, че „няма подкрепа за хипотезата, че депресията е причинена от понижена активност или концентрация на серотонин.„

Изследователите казват, че техните открития са важни, тъй като проучванията показват, че 85-90% от обществото вярва, че депресията е причинена от нисък серотонин или химичен дисбаланс. Все по-голям брой учени и професионални организации признават рамката на химическия дисбаланс като прекалено опростяване. Има също доказателства, че вярването, че лошото настроение е причинено от химичен дисбаланс, кара хората да имат песимистичен поглед върху вероятността за възстановяване и възможността за управление на настроението без медицинска помощ. Това е важно, защото повечето хора ще отговарят на критериите за тревожност или депресия в даден момент от живота си.

Авторите също откриха доказателства от голям мета-анализ, че хората, които използват антидепресанти, имат по-ниски нива на серотонин в кръвта си. Те заключават, че някои доказателства са в съответствие с възможността дългосрочната употреба на антидепресанти да намалява концентрациите на серотонин. Изследователите казват, че това може да означава, че повишаването на серотонина, което някои антидепресанти произвеждат в краткосрочен план, може да доведе до компенсаторни промени в мозъка, които предизвикват обратен ефект в дългосрочен план.

Въпреки че проучването не преразглежда ефикасността на антидепресантите, авторите насърчават по-нататъшни изследвания и съвети за лечения, които вместо това биха могли да се съсредоточат върху управлението на стресови или травматични събития в живота на хората, като например с психотерапия, заедно с други практики като упражнения или внимание, или адресиране основни фактори като бедност, стрес и самота.

Професор Монкрийф казва:

„Нашето мнение е, че на пациентите не трябва да се казва, че депресията е причинена от нисък серотонин или от химичен дисбаланс и не трябва да бъдат карани да вярват, че антидепресантите действат, като се насочват към тези недоказани аномалии. Ние не разбираме какво антидепресантите правят точно на мозъка и предоставянето на този вид дезинформация на хората им пречи да вземат информирано решение дали да приемат антидепресанти или не.“

Съавторът д-р Марк Хоровиц, обучаващ психиатър и сътрудник по клинични изследвания по психиатрия в UCL и NELFT, казва:

„Бях научен, че депресията е причинена от нисък серотонин в обучението ми по психиатрия и дори бях учил това студентите в собствените си лекции. Да участвам в това изследване беше вълнуващо и имам чувството, че всичко, което мислех, че знам, е обърнато с главата надолу.

„Един интересен аспект в изследванията, които проучихме, беше колко силен е ефектът на неблагоприятните житейски събития върху депресията, което предполага, че лошото настроение е отговор на живота на хората и не може да бъде сведено до просто химическо уравнение.“

Професор Монкрийф добавя:

„Хиляди хора страдат от странични ефекти на антидепресантите, включително тежките ефекти на абстиненция, които могат да възникнат, когато хората се опитват да ги спрат, но въпреки това нивата на предписване продължават да нарастват. Ние вярваме, че тази ситуация се дължи отчасти на погрешното убеждение, че депресията се дължи на химичен дисбаланс. Крайно време е да информираме обществеността, че това вярване не се основава на науката.„

Изследователите предупреждават, че всеки, който обмисля спиране на антидепресантите, трябва да потърси съвет от здравен специалист, предвид риска от неблагоприятни ефекти след спирането. Професор Монкрийф и д-р Хоровиц провеждат текущи изследвания за това как най-добре постепенно да спрете приема на антидепресанти.

Depressed life Painting by Bidya Ashok

Източник: https://www-sciencedaily-com.translate.goog/releases/2022/07/220720080145.htm?_x_tr_sl=en&_x_tr_tl=bg&_x_tr_hl=bg&_x_tr_pto=op,sc

Препоръчвам ви да четете на фона на музиката на Michael FK – Forgotten at Sea, която можете да пуснете от този плеър:

 

Слушах вкъщи фината и нежна музика носеща се бездиханно от старото кафяво и мило семейно пиано, разположено в края на всекидневната, точно до дъбовия шкаф от баба, на който се виждаха разположени лицата на обичаните от мен същества. Там беше всеки един, който е влезнал в моето сърце и го е накарал да тупти гласно и непрестанно, за да ми напомня, че животът има смисъл и че съм жив и че любовта е вездесъща, но и че е в мен, сякаш е френски парфюм, на който не мога да забравя мириса: това благоухание е вечно и е изпълнило всяка една фибра от вътрешността ми, превръщайки ме в свеж минзухар.

Ох, само как ухае този аромат, тази сладост и омая!

Потънал в собствената си красота продължавах да се нося върху ефира от пианото и все повече излизах от тялото си и прекрачвах границата на биващото, отивайки в земята на безграничното, където ме очакваше непознатото, но аз усещах, че това е моят път и че там също има сърца, с които един ден отново ще се събера и образуваме онова всевечно огромно туптящо кърваво нещо, което ражда не само живота, но е и майка на майките, на всичко що е нещо, но и нищо.

Акомпанирайки на изпълнената ми с пролет сърцевина, мелодията от пианото ме превръщаше в странстващ принц на бял кон, който, благодарение на осанката си разсичаше на две тъмнината, която обаче отново се спускаше и образуваше плътна черна завеса, зад която взеха да се показват някакви уродливи лица, които моят кон усети и затова взе да се вдига на предните си крака и цвили много уплашено. Опитвах се да го водя безопасно в тази тиня и смрад, но надолу ставаше все по-трудно и мъчно, защото калта полепваше по копитата му и той се затрудняваше да се движи. Слезнах от него, за да му е по-леко и почнах да го водя, разсичайки напред с меча си черните лиани, които се опитваха да ни вкарат в застиналото безвремие завинаги. Белият магьосник светеше и очертаваше пътя ни напред и надолу. В един момент калта взе да става по-песъчлива и не толкова мазна, а ние продължавахме мъчението си и вече почти напълно изтощени от борбата с всякаквите форми от нищото се озовахме на един бряг и пред нас се разкри тялото на безграничното море, което ме гледаше много озадачено със своето голямо и всевиждащо око и все едно ме питаше: „Какво правиш тук?! Ти луд ли си?“. Реших да не му отговарям, защото интуитивно усещах, че то чете мислите ми и докато кажа нещо, то вече знаеше смисъла на неизреченото и затова с конят ми седнахме на земята и отправих поглед напред в синия безкрай.

Не можех да повярвам и исках да уверя себе си, че то съществува, но не успявах да се мръдна. В главата ми се въртяха думите: „Боже, каква шир и безбрежност, какво величие застана пред мен“. Бях с отворена уста. Виждах и усещах морето, морето, моето любимо море. Това беше онова море, за което си мечтаех от дете и което сънувах често. То беше наистина тюркоазено и спокойно. Гледах как снагата му се огъва леко и някак си фино си оправя буклите, заплели се в множеството живот вътре в него. То носеше онзи аромат, до който съм се докосвал в своето най-ранно детство и който бях забравил. Седях и мълчах, а конят ми беше легнал настрани и ме гледаше ведро и мъдро с едното си око.

С обърнато към морето лице почнах да му говоря и то ме разбираше, все едно беше жив организъм. Попитах го плахо какво е то и дрезгаво ми отговори, че е всичко, което знам и не знам за живота, защото досега съм бил само от едната страна на съществуването. Наведох надолу глава и се замислих, но в това време една вълна ме достигна и погали и чрез кожата си осъзнах, че то съществува и че има и тук живот, в не-живота. Появи се усмивка на лицето ми и станах да се разходя по плажа. Пясъкът беше от най-ситния, сякаш е минал през ситото на някоя нимфа добра домакиня. Духаше вятър, който носеше със себе си непознати за мен гласове и вкуса на морето, който влизаше в контакт с моя минзухар и се получаваше онази нечовешка сплав, от която се хранеха божествата. Почувствах се приятел с тях и разглеждах наоколо, все едно съм си у дома. Вече знаех, че съм отново в онова тъй лелеяно и уж изгубено вкъщи.

Проснах се на плажа и с шепи прецеждах песъчинките не-живот. Те минаваха през дланите ми и нашепваха на моята душа словата и премеждията на изминалите милиони години, до които сега се докосвах. Трудно ми беше да удържам този напор от цялото минало и затова положих главата си в ситните камъчета, но почнах да усещам още по-ясно трансформациите от морето и земята, от които дишах затруднено и със затворени очи преглъщах всеки минал през мен живот. Вопълът на този живот ме задърпа навътре към морето и гол се устремих към обятията на целия живот. Краката ми усетиха водата, която не ме мокреше и взех да потъвам бавно и все повече в своето море.

Тялото ми вече го няма.

Не съществува и дух.

Има само душа.

Моята душа.

Ето, вече изцяло съм в корема на моето море и светя като кандило по време на буря. Много е странно, защото хем съм светлина, която не угасва от водата, хем не преча и на мрака. Дишам вода и вървя в нея. Не мога вече да свържа нищо със себе си. Превърнах се и в не-себе си, но пътувам все по-навътре към другия мен, не, не, към целия мен.

Вече съм наистина цял. Благодаря ти море, мое мило всичко!

Автор на текста: Радослав Иванов

 

Painting: Splendid Isolation, The Sea Was in a Beautiful Boil – Eva McCauley

Тръгнал съм, ей там, по асфалтирания път, вляво на който се простира гъста широколистна гора, на чиято хладна премяна се дивя, а вдясно, и долу от мен, морето ревниво надига вой, за да ме привика при себе си и ме облее със своя сок. Чудя се и не спирам, защото това е все Път и то моят Път.

Чувам как птичките се надпяват една друга и се озъртам, за да видя по-добре своето място сред първичното. Поглъщам от зеленината и се разтапям и като че ли усещам как кожата ми се гали о мекотата на листата, все едно е майчината ръка. А морето не може да надскочи себе си и крещи, гледайки нашият съюз с леса; опитва да се промъкне колкото се може повече на сушата, но краката му не са толкова дълги и се уморява от реване. Стана ми мъчно за него и отивам да го утеша. То пусна към мен своите многобройни ръце, които ме заобградиха и понесоха навътре към палата от седеф. Носейки ме като цар, аз се отдадох на необятното, потъвайки в себе си.

            ***

Разсъждавайки върху Пътя ми хрумва, че той е символ и алюзия за времето и събитията през целия ни живот. Той, обаче, е и действие, но и неподвижност, защото в него може и да няма време, когато става въпрос за пътуване в себе си, където почваме да живеем във вечност и хаотичност, но там сме напълно автентични и там е скрита истината, към която се стремим.

Затова работата на психотерапевта е да бъде с другия по време на неговия Път.

И докато пиша тези редове в съзнанието ми нахлуват спомени от „Червената книга“ на Карл Густав Юнг, където той пише за Пътя[1]:

„Вярвайте ми: Няма учение, няма и поука, които да ви давам. Откъде-накъде ще взема да ви поучавам? Давам ви да разберет пътя на този човек, неговият път, не вашия. Моят път не е вашият път, така че / не мога да ви уча. Пътят е в нас, не в богове, нито в учения, нито в закони. В нас е пътят, истината и животът.

Горко на онези, които желаят примери. Животът не е с тях. Ако живеете според някакъв пример, то вие живеете живота на примера, ала кой ще живее вашия живот, ако не вие самите? Тъй че живейте се сами.

….Вие търсите пътя отвън, четете книги и слушате мнения: кому е нужно това?

Има само един път и това е вашият път.

Вие търсите пътя? Предупреждавам ви за моя път. Той може да се окаже за вас погрешен.

Всеки да върви по своя път.“

В глава „Възвръщането на душата“[2] Юнг се обръща към душата си и пише: „Но едно е нужно да узнаеш – едното, що научих, че човек трябва да живее тъкмо този живот. Този живот е пътят, отдавна търсеният път към неведомото, което наричаме божествено. Няма друг път. Всички други пътища подвеждат. Аз намерих верния път и той водеше към теб, към моят душа.“

Цитирайки Юнг на мен ми е трудно да добавя нещо във връзка с Пътя и затова ще спра дотук, защото такъв е моят Път.

[1] К. Г. Юнг Червената книга, стр. 124, изд. Изток-Запад, София, 2019

[2] Пак там, стр. 126.

Autumn road, painting by Olha

В моята психотерапевтична практика често срещам неразбиране от страна на хората каква е разликата между психолог, психиатър и психотерапевт и донякъде това е оправдано, имайки предвид, че в България все още няма законодателство, което да служи за регулиране на професиите „Психолог“ и „Психотерапевт“, а и понякога информацията в интернет обърква читателите.

От години има сътворено предложение за закон за психотерапията, но то не е гласувано в Народното събрание.

През 2021 г. се направи предложение за Закон за психолозите, който мина на първо четене в Народното събрание, но поради своя отчасти противоречив характер и несъгласието на множество психолози с него, както и на Българската асоциация по психотерапия, същият не беше гласуван като закон.

А Закон-а за психотерапията е една Terra incognita (от лат. Непозната земя) в нашата родина. Причините за това са много на брой и със сигурност вие в момента изброявате някои от тях, но ми се струва, че по-важни са последствията от липсата на този държавен регулиращ механизъм, а те, разбира се, за са всеки от нас пряко или косвено.

Всяка една от трите професии, за които реших да пиша настоящата статия, има своето място, спазвайки определени граници, които са свързани със съответната професионална квалификация. Затова ми се иска да добавя и нещо от мен по темата, за да може читателят да се ориентира по-добре в избора си на специалист по психично здраве и грижи.

Но, също така, искам да подчертая, че чрез статията си не претендирам за изчерпателност, а се опитвам да давам основни и важни, според мен, насоки при избор на специалист!

Психолог

В България професионалната квалификация „Психолог“ се удостоверява с диплома от Университет. Ако дипломата за психолог е придобита в чужбина се преминава през легализация от Министерството на образованието и науката, за да може специалистът да практикува в България.

Психологът:

• е практик, който работи с клиенти;
• провежда психологически изследвания в различни институции и изготвя отчети за резултатите от тях, както и заключения;
• може да бъде вещо лице в съдебната система и МВР и да прави психологически експертизи;
• може да провежда психологическо консултиране.
• няма право да изписва лекарства и не може да провежда психотерапия, защото не е обучен за това.

Допълнително психологът може да специализира, например, „Детска психология“, „Консултативна психология“, „Клинична психология“ и прочие, да посещава различни курсове за повишаване на своите умения, но те няма да променят неговата квалификация като психотерапевт или психиатър, ако за това няма издадена диплома от оторизиран за това орган.

Психиатър

Психиатърът е лекар, който е завършил медицина, след което е специализирал „Психиатрия“ и е получил за това професионалната си квалификация.

Психиатърът е специалистът, който:

• единствено има право да поставя диагнози спрямо Международната класификация на болестите;
• има единствен правото да предписва лекарства и да лекува само с тях;
• участва в различни изследвания;
• може да е вещо лице в съдебната система и МВР;
• няма право да провежда и лекува чрез психотерапия, защото не е обучен за това.

Психотерапевт

В България най-често се спекулира с професионалната квалификация „Психотерапевт“. Това се случва по две направления: непрофесионалисти и професионалисти.

Моята статия, както вероятно и много други подобни статии на мои колеги, е насочена основно към непрофесионалистите, защото именно на нас професионалистите лежи задачата да водим Просвета в областта на психичното здраве. Само така ще можем чрез общи усилия да проправим път към общата истина. Но истината изисква и да се поставят неудобни въпроси и намират трудни отговори от професионалистите, които понякога може да им причинят срам, вина, страдание…и затова да ги избягват съзнателно.

• в България квалификацията психотерапевт получава всеки ,който е завършил пълен курс на обучение по психотерапия в определена парадигма, а не просто посещаване на няколко курса или семинара;
• квалификацията се удостоверява единствено с диплома, издадена от съответната институция. В България не се става просто психотерапевт, а например „Аналитичен психотерапевт“, „Когнитивен психотерапевт“, „Гещалт психотерапевт“, „Позитивен психотерапевт“, „Музикотерапевт“ и прочие. Това показва в кой метод на психотерапия е специализирал психотерапевтът. В сайта на Българската асоциация по психотерапия са посочени всички групови членове, които са единствено лицензирани органи за обучение по психотерапия в България.
• обучението за психотерапевт е дълго и тежко и се започва, след завършена психология или психиатрия;
• психотерапевтът няма право да изписва лекарства;
• психотерапевтът единствен има право да провежда психотерапия, защото само той е преминал обучение. Такова право нямат психологът и психиатърът.

Автор на текста:

Радослав Иванов, аналитичен психотерапевт

Painting by Ilaria Urbinati Illustrator

Пиша тази статия, тъй като има хора, които ми споделят, че изпитват болки в различни части на тялото, за които са посещавали лекар и след прегледа той ги освобождава, защото не открива телесен проблем. Много често пациентите са посещавали друг лекар, с надеждата да чуят, че имат някакво заболяване и да им се назначи правилното лечение, но и той не открива телесно заболяване, което да предизвиква болките. Само когато поведението на човек се разглежда в по-широк контекст става видима възможността за соматизационно разстройство!

Соматизационните разстройства са на границата между психичните и физиологичните процеси. При соматизационното разстройство соматичните /телесните/ симптоми на човека предизвикват дистрес или нарушение на телесното здраве, което не съответства на медицинската болест. За диагностициране на разстройството човек трябва да има едно от следните:

• Упорити мисли за сериозността на симптомите;
• Високо ниво на тревожност за симптомите или да посвещава прекомерно време и енергия за здравето си.

Тези характеристики трябва да траят поне шест месеца.

Соматизационните разстройства включват хипохондрия /болестен страх от болести/, конверзионно разстройство /хистерия/ и други недиференцирани нарушения, определени чрез постоянни оплаквания от симптоми. Примери за подобни оплаквания:

„Не мога да вървя както преди. Изправя ли се и тръгна да вървя, имам чувството, че ще падна, защото не мога да си оправя краката“.

„Случва ми се да припадам и лекарите не могат да открият каква е причината за това“

„Не чувствам нищо в ръката си. Пръстите ми се изпъват, стават като въжета и не мога да си свия ръката“

„Прочетох една статия за рак и оттогава си мисля, че и аз имам рак“

„Имам усещането, че съм сериозно болен. Изморявам се, а нищо не ми откриват“

 

психосоматика ( psyché = ум, душа; somatikós = тяло)

Първото използване на термина психосоматика се приписва на психиатъра Йохан Кристиан Август Хайнрот (1773-1843) през 1818 г. (Margets, 1950). За него тялото и душата интегрират единство; психичното здраве означава хармоничното състояние между мисълта и желанието; и болестта възниква при загуба на този баланс (Margets, 1950, стр. 403). Проучванията са били разширени и възниква областта на психосоматичната медицина, като германският лекар Георг Валтер Гроддек (1866-1934) е пионер в тази област. По-късен акцент получава Хелън Фландрия Дунбар (1902-1959), в САЩ (Herrmann-Lingen , 2017).

Темата здраве-болест присъства още от митологията, с представители като Асклепий и Аполон, гръцки герои, посветили се на изцелението. Митологично е и схващането, че лечението на болестта не се ограничава само до физическото тяло; субективните аспекти интегрират цялата личност и не могат да бъдат отделени от този контекст.

В мита за Хирон, кентавърът лечител имал рана, която не заздравяла (Гугенбюл-Крейг, 2004). Противоречието, че той е наполовина човек и наполовина бог и е имал неизлечима травма, показва, че грижата за другия предполага грижа за себе си (за душата) и че преживяното страдание може да доведе трансформация.

Психосоматиката също така цели холистичната перспектива на човека (Херман-Линген, 2017). По този начин болестта не трябва да се диагностицира и лекува изключително във физическата сфера поради неразделността от психиката. Психичната динамика се държи като влияещ фактор и/или агент, пряко или косвено повлиян в този контекст.

Това функциониране се доближава до аналитичната психология (АП) чрез разбиране на взаимното влияние между съзнаваните и несъзнаваните аспекти. Данните са както в обсега на егото (на съзнанието), така и извън възможностите на неговата област (несъзнавано) и се разглеждат с цел разкриване на символичния смисъл на страданието по време на психотерапия.  

„Психиката е уравнение, което не може да бъде“ решено „без фактора на несъзнаваното; това е съвкупност, която включва както емпиричното его, така и неговата транссъзнателна основа“ (Jung, 2011a, p.211, §175).

Що се отнася до психосоматичната динамика, Юнг (2011b, стр. 127, §194) описва, че:

„Неправилното функциониране на психиката може да причини много нараняване на тялото, както и обратното, телесното заболяване може да засегне психиката; защото психиката и тялото не са отделни същества, а един и същ живот. Така рядко има телесно заболяване, което не показва психични усложнения, дори и да не е психически причинено.“

Юнг проверява връзката между ума и тялото чрез експерименти с Асоциативен тест /прилагам този тест на свои пациенти/ и резултатите позволяват развитието на теорията за комплексите, първоначално проучена за концептуализиране на чувствата.

Предвид горното е необходимо при наличието на психосоматика в лечението на пациента да се включи и аналитична психотерапия.

Painting by Nabakishore Chanda Psychosomatic

О, мой Дуат![i]

Лято.

Заник…

На път съм към не-себе си, макар и да не осъзнавам напълно накъде съм тръгнал и къде точно отивам. Може би точната дума е „някъде си“, неопределено, защото точно неопределеността най-добре характеризира липсата на материя. Ех, мой Дуат! Винаги си ме привличал и то без ясна причина: усещал съм едно притегляне от теб към мен, без да те познавам, но с огромно желание да ми станеш близък; имал съм в ума си теория за теб, но най-вече с онова магично и имагинерно възприятие, което преминава от трансценденталното и се насочва колебливо към трансцендентното[ii].

Вървя и интуитивно усещам, че ще се докосна до онази част от мен самия и видя ли я ще се опитам да я разбия на парчета и разгледам всяко едно от тях, сякаш имам лупа в ръцете си; ще я събличам фино и меко, за да не ме одраска; ще отлепям от себе си едно по едно мазните й парчета; ще изсмуча и изплюя отровата й и я остава да се разпадне някъде, ей там, в космоса и да лети, но вече не цяла, а изгубила своето лице, но и знаейки, че тя ще се намери и събере отново и образува себе си в пълната си красота някога, за да пасне на някого и се чувства силна, греейки в сърцето му, а другите, наблюдаващите отстрани, ще забелязват и откриват в тъканта на човека нейното дихание и ще бягат с отвращение от миризмата й на прогнило…

***

Разхождах се сам в парка в подножието на хълма. Слънцето все още показваше своята усмивка и увличаше хората в своята игра на радост и бъднина. Виждах как покрай мен си играят на гоненица едни дечица, които тичаха и ме заобикаляха, виейки се около мен, очертавайки осморка. Попивах с тялото си техния смях и безметежност, усещайки насладата от живота им. Нищо не ги спираше да бъдат себе си и проиграват фантазиите си и чрез мен, образувайки осморка, в чиито център бях аз – център на безкрайността, от която свят ми се завива; погледнах се отгоре и видях как около мен се върти тази невидима енергия и ме завлича и иска да бъда с нея и влезна в нова премяна, но се съпротивлявах, за да остана себе си. Ударът от топката ме пробуди от фантазията ми и излезнах от безкрайното и се върнах в пределното.

Тревата беше почнала на места да пожълтява от слънцето, което бродираше така части от себе си върху нея. Под сенките на пейките бяха насядали баби, които си говореха изморено. Аз бях сам! Вървях и не мислех, а усещах. Точно в този ден исках да усещам природата и бъда наистина с нея и в нея. Фибрите ми се бяха наежели и долавяха всяка една вибрация, идваща от Великата майка[iii] – аз бях в утробата й и затова звуците, идващи отвън ставаха все по-приглушени, сякаш нямаха очи и уши, за да ме намерят. Имаше нещо хем меко, хем драскащо вътре в тези обятия. Две гугутки ме извадиха от съня ми.

Пак се появих в Земния свят и забелязах, че паркът ставаше все гъстонаселен от техни величества дърветата, което придаваше на изгледа определена тъмнина. Образуваха тунел от клони и листа, някои от които вече се сипеха по земята, галейки я със своите усти и вдишвайки аромата й. Ядях лакома от Майката!

Бях в зеления тунел, който ме обгръщаше от всички страни. Полегнах в обятията му. Бях в люлка…и тялото ми се извиваше във въздуха и усещах как вятъра ме здрависва и иска целувки от мен. …безкрайното ме заливаше…опитвах се да се изправя от люлката…вятърът започна да ми крещи….тялото ми тежеше….гънките на времето се сливаха и образуваха тежко одеяло, което ме притискаше още по-жестоко към земята…люлеенето не спираше и ми се зави свят, от който изгубих посока и място в света и себе си….люлеенето се усилваше отново и светът ми минаваше на каданс и образуваше една фуния от спомени, през които минавах, като че ли оглеждах себе си в себе си….вятърът бучеше грозно….люлката се мяташе все по-силно…около мен имаше само бяло-сиво пространство, в което лицата на хората бяха изкривени и се чуваха едни незавършени части от думи, но на които аз вече знаех смисъла…ииииии….губех се….виках за помощ без глас, а само извивки на устата….опитвах се да драскам и се хвана някъде си, ей там, в ръба на пространството, което нямаше форма и се просмукваше между пръстите ми….изморих се и оставах без сили….поотпуснах се и се оставих на водовъртежа…плувах…дишах в него…

Невидимото ме беше погълнало. Тунелът се намираше на светове от мен.

Прелиствах новия свят. Чувствах се като Ра[iv] в Дуат. Поне той е тук с мен! А не съм ли аз Ра? Ако не, кой тогава съм аз и кой е той, след като го усещам, че е до мен, но и в мен? Не съм ли тук, за да оправдая собствената си лудост? Не съм ли аз в Дуат, за да мина през своя път трънлив и накрая се превърна в скарабея[v]? Сега пък и скарабей! Чакай малко, мили мой. Че аз говоря на себе си от себе си. Къде отиде моето Аз? Сякаш съм Аз, но и не съвсем. Кой съм Аз? Къде отиде моето Аз и кое е това друго Аз? А има ли друго Аз? Объркан съм…

Нищото взе да диша със сърцето ми, тупти и иска да живее и аз му давам живот, като съм в него и то ме е погълнало…и то вече ми шепти, говори, крещи…

Вече съм осморката, мили мой, приятелю вечен. Няма горе и долу. Има нещо, което всъщност е антинещо, но след като го назовавам значи то съществува, а пък е нищо! Как става така?! …Ра ме покани да се кача в ладията му и да преплуваме заедно Дуат.

…колко е голяма тази лодка, казвам си аз, седнал на върха на носа й, порейки черните вълни на тинята. Ра ме гледаше нежно и покровителствено. Гребе мощно, порейки вълните на необятното.

….майко аз съм Дуат…необятен е….виж, там до мен е павиана Уну-та (който отваря земята)…та той е с теб, мила моя майчице; само да не те нарани, защото ще го пробода с щика си от Ра, моя богиньо!

Мила моя, покровителко, създателко! Страх ме е. Страхът попи в кожата ми. Вдървил съм се и не мога да мисля. Иска ми се да извикам и се събудя от този кошмар и се опомня, както едно време ти правеше с мен в леглото – още помня нежната ти ръка, която ме облизваше в челото и косата и ми казваше „Ставай“. Ох, каква жадувана нежност, но забравена във времето! И аз се събуждах и знаех, че денят е настъпил и че ти си до мен. Виждах те как бързаш за работа и ме оставяш да се оправям и аз започна своя ден. Не, не ми се ставаше, защото в леглото беше топло и меко, както преди да помня нещо от този тъй бял свят. Усещах се окрилен и закрилян в лоното ти, майко. А сега те няма. Иска ми се да си до мен и отново ми даваш онази майчина крехкост и устойчивост, за да живея по свой си начин. Помня как ме хващаше за ръка и ме водеше в детската градина и аз още неосъзнал се напълно се влачех след теб. За мен това беше поредния страх и кожата ми настръхваше. Виждах те как ме оставяш в детската градина и още ми излиза картината как те виждам в гръб отдалечаваща се от мен, облечена в червената рокля да ми махаш и ми казваш, че след няколко часа отново ще бъдем заедно. Аз влизах в сградата от пирони, където моето легло беше в средата и бях заобиколен от други легла на оставени като мен деца: едни се опитваха да спят, а аз все се съпротивлявах, като че ли сънят щеше да ме откъсне от тъй чакания момент, в която ще дойдеш да ме вземеш и за да бъда с него аз тръпнех и си правих игра на таблата на кревата, пускайки плюнка от горния край и тя започваше бавно да се стича и изтича надолу, губейки си и ставайки все по-малка и по-малка, докато в самия си край се превръщаше в бледа точица, спомен от извора на моя живот. Времето вървеше почти всеки ден до мен и пак в едни и същи одежди в тази тъй пореща ме къща. Накрая на деня ти идваше и аз исках да те прегърна и усетя твоето топло тяло, но и се страхувах какво ще кажат другите деца и затова не го правех. Тръгвахме двамата към дома ни и аз често ти разправях как ще взема един танк и мина през детската градина и ще я смачкам и залича, защото, тогава, я мразех с чисто сърце. Даже си представях как я бутам и строшавам на дребни парчета, от които се виждат само счупените и изпокъртени тухли, което ми доставяше радост, тъй като тя нямаше повече да ме приютява и отдалечава от теб. Да, ти пак щеше да си моя. Ох, фантазия тъй жестока, но и благородна за моята малка душа.

И тогава и сега ме е страх, майко. Мисля, че страхът ми е същия както тогава в къщата от пирони. Пак го усещам. Намира се в гърлото ми и тупти, все едно иска да събуди някой вопъл в мен, от който не мога да се отърва. Какво ли съм искал да изкрещя тогава? Ами сега?… Дуат-е мой, защо ме върна пак там? Та мен ме е страх и сега пак настръхнах и изтръпнах, както тогава. Нали знаеш, че и аз бях и съм онзи таралеж, който вижда лисицата до себе си – наострил е своите бодли, а тя го чака да се измори и отпусне и нанесе последния удар с мощната си захапка. И аз съм изморен от този страх, който години нося в себе си – страх от изоставяне. Мили ми Дуат, благородни ми Дуат, ти ми показа, че таралежът изморен съм аз. Вече нямам сили да се свивам. Трудно ми е. Мъчно ми е. Знаеш ли, Дуат-е колко сила е нужна да си толкова време на топка?

Дуат мълчеше и просто ме отразяваше.

Нарамил друга част от страха си, продължавам напред заедно с Ра. Но виждам как той се обръща към мен, свел мъдър поглед, и ми казва, че ме оставя, защото това е моят път. След думите му, от небето изникнаха безброй светкавици, които почнаха да шибат земята и образуват кълба от мълнии, които се движеха в какви ли не посоки, а аз се опитвах да избягам от всяка една. Електричеството в мен се засили и премина през цялото ми тяло, което взе да се гърчи  и прилича на току-що настъпана гъсеница. Пак ли? Пак. Роди се поредния таралеж. Ох, колко ли са те?!

Вече съм сам и в моята лодка плувам по реката, която тече между синьо-зелените планини, заобградили ме отвсякъде. Водата изглежда сякаш е заспала в непробуден сън. Къде си ти, живот? Вълните се удрят о насмолената страна на лодката и се нося надолу и навътре. Реката става все по-тиха и имам чувството, че е гладна. Много е пусто и необятно. Страх от самота!

***

Ех, небе! Мое синьо покривало. Колко неясно си ми ти. Тук си друго – някак си кафяво-червено, наподобяващо сок от вишна или пък разредена кръв. Не знам. Както и да е.

Гориш ме небе. Ти си топло, но не по онзи мек и фин начин, а задушаващ и спаружващ ме. Ти си ядосана гъба без вода. А не си ли просто изтискана капка от моето сърце? Така де, това си ти, мои емоции…страх….много страх….разочарование…и като че ли гняв. Да, на какво се ядосвам? Че на себе си, та нали ти си мое отражение на чувствата ми, които в този момент са огнени и аз съм червен. А в началото бях бял и ти, небе, беше бяло. Да, сега разбирам, че ти си аз. И помня кога бях бледен като теб. Сещаш ли се когато баба беше в болницата и аз отивайки на свиждане при нея се страхувах от болестта. Да, страхувах се за нея, но и за себе си, защото усещах в тази голяма сиво-бяла стая ноктите на смъртта и как те се остъргваха о стените, които бяха в този момент моята снага, която се виеше и зъзнеше от това страшилище и как аз се опитвах да не докосвам нищо съществуващо в болницата, за да не прихвана от нея и се заразя и разболея, а може би и да умра. Колко нелепо. Моята любима баба беше на легло, стискаше се от болка, но не и личеше. Напротив, тя се усмихваше и казваше, че ще й мине и скоро ще се видим, а аз в това време, парализиран от страх си придавах важности и мислех върху себе си и собствения живот. Колко егоистично и противно. Тогава къде е този страх? А, небе? Защо мълчиш, нали дишаш? Тихо си защото в мен е тишина. Оу, противно червеникаво небе. И аз млъквам.

Небето се люшкаше и създаваше в мен чувство на умора от прекалената топлина. Аз бях в лодката и сам порих вълните на мътната река. Покрай мен нещо се размърда.

Апофис[vi] ме чакаше…

[i] За обяснение и разбиране от читателя на термина Дуат е използван материал от THE GODS OF THE ЕGYPTIANS OR STUDIES IN EGYPTIAN MYTHOLOGY BY E. A. WALLIS BUDGE, 1904, London.

В най-ранни времена египтяните са вярвали, че боговете са остарявали и умирали като хората, но по-късно в тяхната религиозна система умират само божествените тела, но не и душите им. Така те намират място за мъртвите души на боговете. Това място се нарича TUAT, Дуат. Обикновено се превежда като „подземен свят“, но този свят не е бил разположен под нашия свят, а така е прието, защото точният превод на думата Дуат не е известен и досега.  През това място всяка вечер преминава богът на слънцето Ра и на сутринта той излиза от него при изгрев и така отново се ражда. През ХIХ-та династия се е смятало, че Дуат не се намира под нашата земя, а отвъд нея, в небето, в което живеят боговете. Според някои автори това е царството на Озирис, който съди там мъртвите и властва над боговете и самите мъртви. Дуат е бил отделен от нашия свят с верига или вериги от планини и се състои от голяма долина, която е затворена от планини. През долината на Дуат тече река, която е аналог на Нил в Египет и на всеки бряг на реката живеят огромен брой чудовищни зверове, дяволи и злодеи от всякакъв възможен вид и размер, а сред тях има голям брой зли духове, които са враждебни към всяко същество, нахлуло в долината. На саркофага на Сети I е репрезентирано Сътворението и Дуат се оприличава с тялото на Озирис, който е огънат кръг като обръч по такъв начин, че неговите пръстите докосват тила му. На върха на главата му стои богинята Нут, която подкрепя с двете си ръце диска на слънцето. Оттук може да се заключи, че Озирис е олицетворение на Дуат и че Дуат е тясна кръгла долина, която започва там, където слънцето залязва на запад и завършва там, където слънцето се издига на изток.

На езика на аналитичната психология Дуат репрезентира несъзнаваното със своята лична и колективна част, в които са нашите комплекси и архетипи.

[ii] Тук имам предвид разбирането на Имануел Кант за трансценденталното, което представлява знанието за самия себе и трансцендентното – отвъд всяко възможно знание на човека.

[iii] В Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг, Андрю Самюелз, ЕА, Плевен, 1995, е посочено, че „Велика Майка е наименование на родовия образ, извлечен от колективния културален опит. Като образ тя разкрива една архетипна завършеност, но също и позитивно-негативна полярност. …Положителният полюс обединява качества като „майчина загриженост и любов; магическия авторитет на жената; мъдростта и духовната енергия, която надхвърля разума; всеки полезен инстинкт или импулс; всичко благоприятно, всичко, което храни и поддържа, което тласка към растеж и плодородие“. Накратко, добрата майка. Отрицателният полюс показва лошата майка: „всичко тайно скрито, тъмно; ада, света на мъртвите, всичко, което поглъща, съблазнява и отравя, което е ужасяващо и неизбежно като съдба“.

[iv] Ра е бог на слънцето в египетската митология.

[v] В Египетската митология скарабей е символ на здравето, живота, безсмъртието.

[vi] В Египетската митология Апофис е змия, която въплъщава хаоса и е най-големият враг на Ра.

Картината е Сътворението /Jhe Creation/.

Откакто космическото колело на времето вътре в мен започна да се върти по-бързо, спорадично се сещам за онази най-чиста като рожба на планински поток капка – вечната любов. След подобни помисли главата ми започва да се върти в различни посоки, сякаш иска да улови всяка една частица, която се е разпръснала от Нея и затвърдя на себе си, а и докажа на други, че Тя съществува и е някъде в нас, но може би понякога е запокитена в някое трудно достъпно ъгълче, от което ние можем да я изведем на бял свят с усилия и желания за сбъдване и осъществяване.

Говорейки за нея, което означава, че ние й придаваме някаква форма, ако щете само чрез името, ние признаваме нейната екзистенция, защото тя е биващо като част от битието, но не и самото битие, а след като Тя е част от Него значи съществува и всяко биващо е определено като биващо благодарение на битието.

Словата ми отвориха вратата да споделя с вас моята лична и настояща феноменология на вечната любов. Поднасям ви я в табла с цветя и тръни!

Вечната любов

Дядото се беше наметнал със зелената разтегната, но топла жилетка и седеше в своя прегърбен люлеещ се стол на дървената веранда, откъм сенчестата й страна, и наблюдаваше с усмивка своя Север.

Мислите му шептяха: „Северът е моята любима!“.

Всеки път Тя му поднасяше различна мелодия и той се чудеше как може да е толкова изящна в композирането и владеенето до съвършенство на тона, акордите, гамите и изкуството на целия ромон на природата. Да не би неговите уши да чуваха различно – и това се питаше, защото Любимата му беше по-студена от своите сестри, но за него тя имаше най-мекия и мелодичен глас, откакто той наближаваше края на своя земен път. В Севера той имаше щастието да се срещне отново със своята земна любов, която отдавна го беше напуснала и сега му махаше оттам. Обичаше да е при нея, макар и да ги делеше времето и някакви си там светове, които може би щяха да се съберат някой ден и наистина да триумфират над черното и покажат, че законите на всевечното са разгадани. Тя протягаше нежно своята ръка в посока на юг достигайки до него през Севера.

Къщата имаше вид на заспала и дишаше тежко.

Есента се беше впуснала в своя вихър и разливаше жълта помада. Дърветата скубеха своите коси, а гласовете им минорно се подчиняваха и извиваха от болка. Едно дъбово листо докато падаше улови случващото се с дядото и изстена изумено: „Ох, Боже, дядо!“.

Дядото не реагира, защото листа падаха постоянно и някакси с времето беше се нагледал на подобен край, но всеки път чуваше техния разкъсващ вой и изричаше с дрезгав и глух глас:

         „Листата са мъдри – показват истината за кръговрата в живота по един много фин и безболезнен начин.

                     Не спирам да се уча от тях на всевечен ритъм и бащина любов.

                                   Може би всички някога сме били и пак ще бъдем листа! Аз знам кое е моето листо…“.

Северът беше неговото изгубено и жадувано листо. Сега то се намираше в хаоса и чакаше момента на претворение. Пътуваше без посока, но с цел – да пробие невидимата стена между своя Юг и навлезе през Севера в прегръдките на своята любов.

Дните прелитаха в пространството и къщата още повече се задъхваше. Листата бяха се превърнали в жълто-кафяв килим. Дядото продължаваше да се рее в Севера и се усмихва…

Автор: Радослав Иванов

Художник на картината William H. Johnson

Майката прошепна: „Сълзата е небесно творение от дома на боговете“.

В стаята настъпи тишина. Синът беше навел надолу глава, сякаш искаше да пробие дупка в земята и извади оттам изгубеното от него. Появилата се сълза в неговите очи се забърза по лицето му и гравира пътя на промяната – дълбоките бразди образуваха белези и издълбаваха силно горещата и настръхнала кожа, като променяха вида й и тя започваше да изглежда по-страшна, груба и състарена. Самият той в този отрязък от време не беше Тук, а Там – при нея, при загубата, при мечтата, при образа, при изчезналата любов, при не-себе си, но в част-от-себе си и се превръщаше в Сизиф. Несъзнателно се опитваше да се откъсне и отдели от тази си част и затова му служеше сълзата.

Докато пътуваше надолу, сълзата усети пулсациите и леките потрепвания по пътя си; чувстваше с цялото си прозрачно, но пълно тяло, вибрациите, които я караха да се забързва и за момент като че ли да стои на едно място, след което стремително набираше скорост надолу, докато не опираше в нова планина и пак забавяше своя ход. На пръв поглед прозрачна до празнота, но тя носеше в своята тежка торба загубилото се вече време между тях двамата – зачервените бузи в миналото от любовта – и търкаше себе си в своя създател, за да остави за последно спомен от тази лава от чувства; тя беше чувствата – влажна, но и суха. Минавайки още по-надолу сълзата се сблъска с една голяма пещера, която хлипаше и беше зейнала сякаш е част от поредния кошмар, сънуван в студена и празна спалня. Сълзата се стресна и ужаси от вида на този виещ и гладен клетник. Тя разбираше, но не искаше да приеме, че си отива и оставя отпечатък върху земята, напоявайки я за сбогом със своя сок.

В следващия момент пътят й взе да свършва и се оказа пред огромна пропаст, от която нямаше връщане назад. Колкото и да искаше да се задържи не й стигаха силите; опитваше се да се закрепи, но не успяваше и с времето ставаше все по-малка и немощна, заприличваща на старец в заника на дните си. Тя осъзна своята участ и се отпусна и политна надолу. Движението я разсъбличаше и дялкаше, изтънявайки нежната й кожа и тя безропотно се прощаваше с част от себе си във въздуха, променяйки формата и теглото си – нейният аромат се разпръсна в атмосферата и полетя в един бяг, носен от вятъра.

В това време главата й вече се беше почти долепила до земята и очакваше сблъсъка, при който нейната плът щеше да се раздроби и изгуби завинаги своята цялостност.

При допира със земята сълзата извика тихо „Ох“, след което телесните й части се разбиха на малки парчета и полетяха в различни посоки. Тя вече не беше същата. Пътят я беше променил, но знаеше, че за да се събере отново в цялостност трябва преди това се раздроби и разпръсне.

Сълзата умря.

Нямаше сълзи за нея.

Остана споменът от сълзата.

Автор: Радослав Иванов

Tears Painting by Laurence Amato