Категория: <span>Полезна информация</span>

Преглед

Компулсивното (натрапливо) сексуално поведение понякога се нарича хиперсексуалност, хиперсексуално разстройство или сексуално пристрастяване. Това е прекомерна загриженост от сексуалните фантазии, подтиквания или поведения, които е трудно да се контролират, причиняват ви дистрес или влияят негативно на вашето здраве, работа, взаимоотношения или други части от живота ви.

Компулсивното сексуално поведение може да включва разнообразие от често приятни сексуални преживявания:

• мастурбация;
• киберсекс;
• множество сексуални партньори;
• използване на порнография;
• заплащане за секс.

Когато тези сексуални поведения станат основен акцент в живота ви, трудно се контролират и са разрушителни или вредни за вас или за други хора, те могат да се считат за компулсивно сексуално поведение.

Нелекуваното компулсивно сексуално поведение може да увреди самочувствието ви, отношенията, кариерата, здравето и други хора. Но с адекватно лечение и самопомощ, можете да се научите да управлявате компулсивното (натрапливо) сексуално поведение.

Симптоми

• Имате повтарящи се и интензивни сексуални фантазии, пориви и поведения, които заемат много от времето ви и се чувствате така, сякаш са извън вашия контрол.
• Чувствате се принудени да извършвате определени сексуални поведения, чувствате освобождаване на напрежението след това, но също така чувствате вина, разкаяние или срам.
• Неуспешно сте се опитвали да намалите или контролирате сексуалните си фантазии, пориви или поведение.
• Използвате компулсивно сексуално поведение като бягство от други проблеми, като самота, депресия, тревожност или стрес.
• Вие продължавате да се занимавате със сексуално поведение, което има сериозни последици, като например възможността да получите или предадете на някого другиго инфекция, предавана по полов път, загуба на важни връзки, проблеми на работното място, финансови проблеми или правни проблеми.
• Имате проблеми с установяването и поддържането на здрави и стабилни взаимоотношения

                      Fig. 1

Причини за развитие на компулсивно сексуално поведение

• Травматични преживявания в детството, включително сексуална злоупотреба;
• Употреба на наркотици;
• Влияние от семейството;
• Черепно мозъчна травма;
• Генетика;
• Задържане на импулсите;
• Ненормално функциониране на някои невротрансмитери;
• Симптомите на сексуално пристрастяване са подобни на нарушенията на импулсния контрол и нарушения на злоупотребата с наркотични вещества, като и двете могат да бъдат много разрушителни и изтощителни;

Фактори, които повишават вероятността от развитие на компулсивно сексуално поведение

• Да сте мъж;
• Да сте на възраст около 20 г.;
• Да имате ниски нива на серотонин;
• Да имате психично разстройство като депресия, проблеми с контрола на импулсите, тревожно разстройство или биполярно разстройство;
• Да имате нараняване или разстройство на фронталния лоб на мозъка, тумори, лезии или деменция.

                                Fig.3

Кога да посетите психотерапевт?

Потърсете помощ, ако смятате, че сте загубили контрол над сексуалното си поведение, особено ако поведението ви създава проблеми за вас или други хора. Компулсивното (натрапливото) сексуално поведение има тенденция да ескалира с течение на времето, така че потърсете професионална помощ, когато за първи път осъзнаете, че можете да имате проблем.

При липса на органична причина за развитие на компулсивно сексуално поведение, най-важната част от лечението е психотерапията, която се провежда само от обучен за това психотерапевт.

Когато решите дали да потърсите професионална помощ, попитайте себе си:

• Мога ли да управлявам сексуалните си импулси?
• Стресирам ли се от моето сексуално поведение?
• Моето сексуално поведение вреди ли на взаимоотношенията ми, засягайки работата ми или води до отрицателни последици, като например арестуване?
• Опитвам ли се да скрия сексуалното си поведение?

Търсенето на помощ за компулсивно сексуално поведение може да бъде трудно, защото това е дълбоко личен въпрос.

 

Terracotta plaque from Babylon. (Vorderasiatische Museum Berlin 3576 13.5×7.5 cm) Image credit: Assante 2002: Fig.1

Terracotta plaque from Uruk (Warka). (Vorderasiatische Museum Berlin 3576 7.2×6.1 cm) Image credit: Assante 2002: Fig.2

Terracotta plaque from Tutub (Khafajeh) (Iraq Museum 11.4×10.4 cm) Image credit: Assante 2002: Fig.3

https://www.mayoclinic.org/diseases-conditions/compulsive-sexual-behavior/symptoms-causes/syc-20360434

Може би всеки от вас е чувал по няколко думи за Хазарта и се е удивлявал на разказаните му истории за хора, които са били дълбоко засегнати от тази страховита и коварна болест. Бих искал и си позволявам да наричам хазарта страшна болест, тъй като тя представлява един голям душещ и отровен октопод, чиито пипала достигат до всички кътчета в живота на страдащия.

Нека сега ви разкажа една приказка за живота на Октопода!

 

„Големият кафяво-черен октопод“

 

„В едно кралство насред единия край на света в огромен, студен и сив замък живеело кралското семейство. Кралят бил на средна възраст и все още обичал често да ходи на лов в далечните земи, защото, откакто почнал да преследва дивеч, там плячката била най-голяма, гората най-гъста и жените най-хубави. Заминел ли за там, той не се връщал с години, макар семейството му да го чакало и синът му да растял често без бащината подкрепа и сила. Кралят си мислел, че след като всичко е негово, значи наистина го притежава!

По същото време, кралицата, особено красива и обаятелна жена, в началото много страдала, че мъжът й толкова дълго го няма в замъка, но с годините започнала да се наслаждава на своята самостоятелност. Влюбила се в ковчежника, който бил по-млад от нея с около петнадесет години и притежавал остър и пресметлив ум и снажно тяло. Той решил да се възползва от уязвимостта на кралицата, защото разбрал, че тя била лудо влюбена в него. Разполагал с кралската хазна като със своя и разпределял парите по свое усмотрение. Раздавал пари на гуляйджийте и несретниците, а на работливите и честни хора налагал по-големи данъци.

Кралството започнало да запада, а земите все по-често пустеели, защото нямало кой да ги обработва. Стопаните страдали за изоставената земя, но и не искали да работят на ангария. Това се отразило на кралската хазна, която ставала все по-изпразнена и бедна. Като че ли земята им го връщала – нейната пустота се просмуквала в сърцата на хората и те започнали да съхнат, превръщайки се в трудно туптяща трепет.

Годините се изнизвали и кралското семейство не подозирало как с времето в замъка се родил един огромен кафяво-черен октопод. Тяхното безгрижие се превърнало в грижа за чудовището.

В тази атмосфера растял и живеел единственият престолонаследник – принцът. Останел ли за по-дълго сам в някоя от стаите, направо се побърквал. Липсвала му любовта на родителите. Не знаел какво да прави със сухотата в себе си! Бездействал сам в широките и просторни стаи, в които отеквало неговото дишане и се превръщало в скрибуцане на стара и захвърлена с времето цигулка. Трудно му било да общува със себе си и затова все търсил начин я някой шут или пък било то пътуващ музикант, менестрел да го забавлява със своите театрални, музикални и поетични умения. Приключвало представлението на артиста и той тутакси обличал върху лицето си маската на дълбоко ранения воин, накуцващ с единия крак и плюещ кръв от устата, вследствие на поредното съсичане от нечия дълбока сабя, образувайки канал в тялото му. Очите на принца също се променили и от игривокафяви се превърнали в мътножълти, напомнящи полуразлагащо се и вкоравяващо се листо. Походката му станала вяла, а тялото се отпуснало и гърбът все повече се превил и приближавал към земята, показвайки на другите, че има нужда от опора и връщане към онова време, в което майка му го държала в скута си, подпирала неговата главичка и го милвала нежно. Така той се чувствал защитен и сигурен в обкръжаващия го свят. Сега това не било възможно, защото вече бил пораснал, но някъде вътре в него все още бил запален огън – може би там долу, в неговата душа майката му е запалила огъня, а баща му се грижи той да не загасне – който обаче бил толкова далече от него, че едва-едва се усещали неговите топли пипала.

Един ден принцът решил, че ще е добре да види какво става по света и тръгнал на пътешествие. Напуснал замъка и поел в странстване. Взел със себе си един паж и своя бял кон. Препускал по земята в галоп, все едно бяга от нещо, подпирайки се върху вътрешния си емоционален вихър.

Времето се променяло и колкото повече се отдалечавал от замъка, толкова повече слънцето го следвало по петите му. Отбил се в един малък град и решил, че там ще пренощува. Влезнал в местната кръчма и що да види: суматоха от пияни небръснати и мръсни мъже, които надигат бокали с вино, оливайки се по мазните си бради, смееки се грозно и усмихвайки се сластно на възпилничките свобомислещи жени, които пощипвали по задните бузи и сочейки с поглед стаите под наем на горния етаж. Понеже принцът никога не бил стъпвал по тези земи, никой и не го разпознал, а и той не искал. В единия край на кръчмата около една маса имало струпване от мъже, които гледали как други играят карти и залагали имуществото си. След поредната изпита чаша, принцът решил, че също иска да опита на поиграе, защото видял как единият от мъжете спечелил цяло състояние. На него не му били необходими пари, но искал сам да се опита спечели, а все даром да получава. И той влезнал в играта! Понеже му било за първи път му провървяло. Спечелил цяло състояние. На другата сутрин пажът натоварил парите на коня и тръгнали в неизвестна посока. Движили се без път и посока. Във всяко едно място, в което спирали, принцът намирал играчи на комар и се присъединявал към тях. Почнал да му харесва този живот! Виждал, че може и по този начин да препечелва, но и не знаел защо го прави, тъй като има цяло състояние. Някакси вътрешният инстинкт за игра ставал все по-силен. Той отглеждал и хранил октопода, който вече заживеел и се развивал в цялата му вътрешност: неговите пипала се вкопчвали във всяко кътче на душата, душейки искриците живот; гмуркал се надълбоко и давил с радост, след което отново изплувал усмихнат с поредната си жертва – искреност, саможертва, честност, преданост, любов…; раните от захапките и схватките му ставали все по-дълбоки; появили се места, в които костта била оголена, предизвикваща появата на скелета. Принцът се превърнал в призрак. Спял през деня, а през нощта играел. Мислил си, че играе с пари, имущество, но не си давал сметка, че тази игра е опасна, а и да го правил, вече било много трудно да се отскубне от пипалата на октопода, който нараствал с всеки изминат ден. Не осъзнавал, че играе с чудовище в себе си!

Слънцето греело жестоко и изсушавало всичко, що е под земята. Нивите били все по-жълти и назъбени от грамадните твърди парчета пръст.

Една нощ принцът вървял унил, защото загубил огромна част от бъдещото си състояние и се чудил как да си го върне. В ъгъла на една стара и схлупена къщурка се бил свил един мърляв старец. Той спял, но от стъпките на прица отворил очи и като го погледнал не бил вече способен да ги затвори отново. Той видял огромната черна тъга в неговите очи. Усетил липсата на обич и самота и му дожаляло и решил да го спре и почерпи с вълшебна отвара. Принцът се съгласил и изпил две чаши от чая на дядото. Удрямал се, главата му са завъртяла и той започнал да вижда пред себе си образа на майка си, играеща щастлива валс с баща му. Гледал ги как те се смеят и колко са щастливи и се обичат. Той се намирал отстрани в кушетката и наблюдавал радостно техният съвместен триумф на любовта. Те го прегръщали и целували, а той се смеел с червени бузки и показвал млечнобелите си ръчичка изпод завивката. Обичта била неговия килим и меко одеяло. Събудил се стреснат и замислен. Разбрал какво иска да спечели чрез хазарта!

Още на сутринта принцът се насочил обратно към родния замък. Вече знаел накъде отива!“

Автор: Радослав Иванов

Painting Octopus by Oleksii Gnievyshev

Самата дума „жертва“ извиква в мен чувства на мъка, тъга, липса на упование в себе си, дистанциране и желание за бягство. И веднага се питам дали мога да избягам дори когато го искам? Въпрос, който изисква сериозен размисъл!

Да продължим по-нататък.

Много от нас са чували или познават жертва на нечия жестокост и веднага биха я посъветвали: „Махни се от него“, „Как го търпиш?“, „Не виждаш ли какво ти причинява?!“, „Защо си го причиняваш?“, Ти не заслужаваш това отношение“… Да, добри съвети, но доколко те са изпълними от жертвата? Отново стигнахме до психологията на жертвата, за да си отговорим на множеството въпроси, които изплуват в съзнанието ни във връзка със сложните взаимоотношения жертва – насилник. Нека да разберем.

Учението за жертвите се нарича виктимология и произлиза от думите victim – жертва и λογος (логос) – слово, наука. Пръв Бенджамин Менделсон използва понятието „виктимология“. Ханс фон Хентинг твърди, че често съществува „престъпна симбиоза“ между жертвите и правонарушителите, като жертвата стимулира правонарушителя към криминална реакция, насочена към нея. Той нарича тези жертви „активиращи страдалци“ и смята, че са четири типа:

1. Такива, които желаят нараняване /подчиняващи се/;
2. Такива, които правят това, за да получат по-голяма печалба /затварящи си очите/;
3. Група, която си сътрудничи /допринасящи/;
4. Тези, които провокират или подбуждат /търсещи си го/.

Жертвите на агресия могат да се разделят на две отчетливи категории:

1. Тези, които са виктимизирани /не играят никаква роля в ставането жертва/;
2. И онези, които са виктимиращи /подпомагат ставането жертва/.

Въпреки класификациите на жертвата, съществената част е нейната менталност, а това е психологически термин, който отразява определен дисфункционален начин на мислене, при който човек се стреми несъзнателно да бъде тормозен, преследван, за да привлича внимание или да избегне самостоятелна отговорност. Казано по друг начин, да имаш мисленето на жертва, означава, че обвиняваш други хора и обстоятелства за нещастието, което чувстваш. Никой не се ражда с мислене на жертва, както и клинично депресиран или тревожен. Това е придобита черта на личността, което означава, че е резултат от условията на живота в ранните години /детство/ и механизми за справяне. Повечето жертви като малки са били насилвани и подлагани на психически, физически или сексуален тормоз. Себевиктимизацията може да се развие и чрез взаимозависимите отношения, които сме имали с нашите родители или чрез наблюдение на жертвено поведение. Въпреки че не можем да променим своето детство и тогавашните ни взаимоотношения, сега като възрастни сме способни да трансформираме отношението към него и така да се избавим от клопката наречена „жертва“.

Ето списък на двадесет и три белега на жертвеното мислене:

1. Постоянно обвинявате други хора или ситуации за своето нещастие;
2. Вие притежавате философията „животът е против мен“;
3. Вие сте цинични или песимистични;
4. Виждате проблемите си катастрофално и ги решавате не на части;
5. Мислите, че другите целенасочено се опитват да ви наранят;
6. Смятате, че сте единствения човек, който е бил малтретиран;
7. Продължавате да преживявате болезнени спомени от миналото, които ви карат да се чувствата като жертва;
8. Дори когато нещата вървят добре, ще намерите начин да се оплачете за нещо;
9. Отказвате да обмисляте други перспективи, когато говорите за проблемите си;
10. Чувствате се безсилни или неспособни да се справите с ефективно с проблема или живота като цяло;
11. Чувствате се атакувани, когато ви се предостави конструктивна критика;
12. Вярвате, че не сте отговорни за това, което ви се случва в живота;
13. Вярвате, че другите са по-добре от вас;
14. Наслаждаваш се на самосъжаление;
15. Привличаш хора като теб, които се оплакват и се чувстват жертви;
16. Вярвате, че светът е лошо място;
17. Харесвате да споделяте трагичните си истории с други хора;
18. Имате навика да обвинявате или атакувате тези, които обичате за това как се чувствате;
19. Чувствате се безсилни да промените обстоятелствата си;
20. Очаквате да получит съчувствие от другите и когато не го получите се разстройвате;
21. Отказвате да анализирате себе си, потърсите помощ от психотерапевт или подобрите живота си;
22. Склонни сте към еднократно споделяне на свои травматични преживявания, макар да знаете, че така няма да се справяти с проблема;
23. Непрекъснато се унижавате.

Продължението оставям на вас!

Картина: Parandis Araei

https://lonerwolf.com/victim-mentality/

Бях на улицата, сам.

Вървях. Не се оглеждах. Главата ми беше клюмнала и търсеше жадно онази творяща енергия, която, виде ли е човек, придобива специфичната си форма и цвят. Взорът ми пронизваше Гея и превръщайки се в Амундсен достигна до най-желаното. То усети и разкодира моята мечта, смисъл и най-висша ценност и набързо събра всичките си части в едно и роди ЛЮБОВТА,  която беше скрита в най-дълбокия и ВЪЛШЕБЕН ЧУВАЛ, изтъкан от майсторските ръце на мен самия.

Бях на улицата, но не сам.

Вървях с вълшебния чувал на гърба си и сякаш от нищото един чужд глас се промъкна в моята вселена:

– Тежък е, нали?! – обърна се към мен един възрастен мъж, дошъл изневиделица отнякъде. След което се взря в мен и ме прониза с изсветлелите си очи. Това продължи няколко дълги секунди, в които аз се чувствах целия оголен, сякаш съм току-що родено пиле и ме попита:

– Знаеш ли защо се усеща така? – устните му се извиха нагоре.

– Да – отговорих му мигновено, – защото ЛЮБОВТА Е ГОЛЯМА!

Господинът се усмихна многозначително и изчезна така, както се беше появил. Явно нямаше повече занимания с мен.

Продължих пъплейки с огромния товар по един стръмен път с много завои. Бях прегърбен, но и щастлив, защото усещах върху себе си как той диша и ме променя. Вибрациите, които усещах от него, предаваха ПОСЛАНИЕТО НА ЖИВОТА към мен.

Вече нямаше улица.

Нямаше и хора.

Бяхме само АЗ И ВЪЛШЕБНИЯТ ЧУВАЛ. Той ме топлеше, повиваше и връщаше в онова завинаги забравено време, в което човек се чувства най-сигурен и защитен.

Постепенно природата, всичко за мен се промени – снежнобелите облаци се стелеха един върху друг, гушкаха, мъркаха и дишаха свободно, пращайки усмивки там долу; дъждът вече не пронизваше и раздираше плътта ми, а галеше майчински;  тревата се съвзе и ококори своите многобройни очи, пеейки ми сладко, а аз се търкалях в зеления килим и не спирах да се усмихвам; реката не бързаше тревожно – мина покрай мен, обърна се и ме изплиска с  образувалите се балончета, дарявайки ме с чистота; дърветата вече не бяха войници в очите ми, а пазители на извечността.

С хода на времето формата на съществуване „АЗ И ВЪЛШЕБНИЯТ ЧУВАЛ“ премина в невидимия свят. Тя се претопи в мен – тялото ми погълна жадно цялата нейна материя и най-дребни късчета, трасформирайки се в безспирен поток от червена енергия.

… събудих се.

АЗ СЪМ ВЪЛШЕБНИЯ ЧУВАЛ!

Автор: Радослав Иванов

Рисунка: A man carrying a Sack – Adriaen van de Venne

В религията, различни аспекти на културата и в съвременното общество често се говори, пише, възпитава да сме загрижени за благополучието на другия, с една дума да проявяваме алтруизъм. Характерно за него е, че ние мислим за другия, изпитваме чувства на дълг, отговорност, лоялност, без да очакваме полза и възвращаемост от нашите действия. Но като всичко в природата и алтруизмът си има своята тъмна страна, която, според мен, остава все още много непозната и затова си мисля, че, за да може написаното от мен да е по-цялостно, е нужно да се изследва и покаже поне част от нея – това е територията на патологичния алтруизъм, който е свързан с компромисите и със склонността към алтруизъм.

„Реалността трябва да има предимство пред връзките с обществото, защото природата не може да бъде заблудена“

Ричард Файнман

Чувствата ни на емпатия към другите, заедно с желанието да бъдем харесвани, пристрастия към потвърждение, склонност към преданост, емоционалната зараза и егоцентричното вярване, че знаем кое е най-добро за другите, могат да ни заблудят и доведат до силни и често ирационални илюзии за помощ, т.е. собствените добри намерения, заедно с различни когнитивни изкривявания, понякога могат да ни заслепят от вредните последици от своите действия. Тази динамика на патологичния алтруизъм включва субективни просоциални действия, които са обективно антисоциални.

В основата на патологичния алтруизъм са действията или реакциите, основаващи се на непълния достъп или невъзможността за обработка на широк спектър от информация, необходима за вземане на разумни решения, които се привеждат в съотвествие с културни ценности, свързани с алтруистичното поведение. То може да бъде подтикнато от случайни, несъзнавани или умишлени причини и може да доведе до вредни последствия както за другия, така и за самите нас.

Патологичният алтруист е човек, който притежава огромното желание да помогне на другия, но по този начин му наврежда и/или наврежда на себе си. Широко известни примери за такава личност е, например, свръхангажираността и свръхпротекцията на майката в живота на детето, което води до трудности на детето при изява на своите социални умения, тъй като така те не се развиват нормално; нереалистична самооценка; различни психични разстройства и други. В този случай думите, които често майката използва са: „Недей, мама, да не се нацапаш“, „Баща ти ще го оправи“, „Нека да ти помогна“, Не се напъвай толкова, злато мое“, „Чакай, аз ей сега ще се обадя“, „Ти трябва да станеш лекар, защото е престижно“ и т.н. Понякога това продължава и когато детето е вече възрастен човек.

Друг пример за патологичен алтруизъм са особени взаимоотношения между съпруг и съпруга, при които жената е подложена на тормоз /сексуален, психически, физически/ от страна на мъжа или обратно. Жертвата проявява патологичен алтруизъм. Тук често жертвите използват следната лексика: „Той не искаше толкова силно да ме удари“, „Той ме обича!“, „Аз си го заслужавам“, „Аз го предизвиках“, „Той каза, че това е за последен път“, „Не мога без него. Как ще се оправя?“ и прочие /в последния пример използвам жената за жертва, тъй като статистиката показва, че по-често жените са насилвани в домашна среда от мъжете, но има и мъже, които са жертва на подобни поведенчески реакции/.

В днешно време прави впечатление, че децата често са оправдавани и подкрепяни, а не санкционирани за своите девиантни и неправомерни действия. Такива са случаите, при които бащи отиват в училище да се разправят с учителите поради поведенческите проблеми на детето си, защитавайки го. Чрез своя патологичен алтруизъм  тези бащи изграждат у децата си образ за нарушаване на обществените норми и граници. Разбира се, това рефлектира върху цялото общество, част от което е и той.

Гореописаните поведения са облечени под формата на „За твое добро“, но в основата им стои патологичния алтруизъм.

Добрите намерения могат да доведат до алтруизъм и патологичен алтруизъм и затова е важно двете форми да се различиват. Наясно съм, че понякога границата между двете е трудно доловима и същевременно продиктувана от особеностите на психологията на човека, проявяващ патология.

Патологичният алтруизъм може да функционира не само на индивидуално ниво, но и в много различни аспекти и нива на обществото и между обществата.  Всички те са водени от свои комплекси.

От еволюционна гледна точка, патологичният алтруизъм може да се смята за модел на възпитание или благоприятно поведение с еволюционно неуспешни последици. Такива примери могат да се открият в животинския свят, където индивид от един вид се грижи за индивид от друг вид, отделяйки огромни ресурси за това.

Емпатията е част от алтруизма, но тя не е еднакво положителна характеристика. Тя е свързана с емоционална зараза, мотивирано разсъждение, склонност да се грижиш само за тези, които харесваш или са от твоята група /например на религиозна основа/. Прекалената емпатия води до емоционално прегаряне, дистрес, повишена тревожност…

За да се справим с патологичния алтруизъм е добре да се обърнем към себе си и се опитаме да видим разликата между алтруизъм и неговата патологична страна. На вътрепсихично ниво, патологичният алтруизъм е продиктуван от определени комплекси, които много трудно личността може да контролира или не може, защото те са придобили формата на автономни. Осъзнаването на тези комплекси ни води до премахване на патологичния алтруизъм.

Радослав Иванов

Човекът крещеше побесняло, подивяло, но и изморено, изцъкляше очи, опъваше своите жили, които приличаха на филизи от асми, пъплейки бавно, но сигурно по нечия снага; гърлото се извиваше, опитвайки се да прилича на движеща се змия, бълваше огън и водни слузести пръски,  изливайки вътрешностите му върху голия сив камък, отразяващ неговата дълбоко загнездена болка. Разля се сиво-черна магма върху сивото палто на камъка. От допира във въздуха се разнесе слабо видима пара, сякаш киселина се разля върху нещо живо. Чу се съскане и болката се прероди в нова болка!

Петното с времето започна да попива и поема навътре, за да провери докъде може да стигне. Дълбаеше и оформяше бразди върху каменното тяло, деформирайки го, предавайки му вид на опечалена вдовица. Камъкът вибрираше от невидимата сила и се опитваше да се противопостави на свредела, макар да знаеше, че на гърба му е гравиран стонът на хиляди животи и че това е поредния човешки прорез върху него.

Мълчеше и стискаше зъби. Проклинаше своята съдба. Молеше се на Господ, но и той не го чуваше. Правеше опити да мръдне, но не успяваше, защото беше просто поредният камък, а това го правеше ограничен в своите действия от другите – понякога водата го къпеше и събуждаше в него желание за живот, тикайки го на различно място; слънцето му даваше топлина и закрила от студената нощ; зората му се усмихваше сутрин, а луната го галеше майчински; снегът го стискаше за врата, а ледът – трошеше ребрата му.  

С възрастта ограничеността прерасна в рак.

Ракът – в отрова за душата.

Тишина.

Тишината дойде от замлъкналия вой на човека  и уплаха на птиците. Нямаше животни. Бяха само те – човекът и камъкът един срещу друг, замлъкнали – единият априори, другият – от живота.

Човекът застана на колене с протегната и впита лява ръка в оформената от него дупка в душата на камъка. Стоейки неподвижно, времето вътре в него се беше превърнало в безвремие. Намираше се в онази част от съществуването си, в която нямаше посоки, а само пусти улици, трасиращи гънките на Вселенския мозък. Външното за него нямаше значение. Празнината се впи като оса и смучеше жадно медовината му.

Една сълза от човека се отдели и започна своя бяг към Гея. Превърна се в поток от мръсна енергия, жадуваща за изцеление. Допря се до майката земя и се претопи в нея. Случващото се пробуди в човека изблик на чувства, превръщайки се в мръсна пяна от жал, мъка, тъга, вина, срам…

Изправи се и прокърви. Седна изтощено. Тялото му тежеше като камък.

В това време камъкът безропотно го гледаше и си мислеше: „А аз на кого да плача? Ето ме, сам и неподвижен. Идват при мен и си отиват, оставяйки части от себе си, без дори да ме питат. Да, не говоря, а само слушам. Та те даже ме нямат за нищо. Просто един безмълвен и студен камък без сърце“.

Великата майка наблюдаваше случващото се и не изтърпя. Замахна със своята златна пръчка и от нея се отдели огнена звезда, чиито пръснати лъчи огряха човека и камъка. Движещият се сякаш се събуди от хтоничния сън и погледна с усмивка и радост в очите камъка, помилва го с дясната си ръка и доближи своето тяло до безжизнената и твърда плът. Камъкът веднага усети топлината от допира, пресви своето тяло, затвори спокойните си очи и се отпусна в своя вечен сън.

Великата майка отмести своя мъдър поглед.

 

Автор: Радослав Иванов

Картина: Portrait of a crying stone by Camelia Patrunjel

 

 

 

 

 

 

 

Соматоформните разстройства са тежка форма на соматизация, където физическите физическите симптоми могат да причинят голям дисстрес, която често протича дълго във времето. Обаче, хората със соматоформни разстройства са често убедени, че техните симптоми са физически причинени.

Какво е соматизация?

Соматизация – от гр. Soma=тяло.

Когато физически симптоми са причинени от ментални /психологически/ или емоционални фактори, състоянието се нарича соматизация. Например много хора имат главоболие от стрес, но стресът и други психичноздравно проблеми могат да причинят много други физически симптоми като:

• Болки в гърдите;
• Умора;
• Виене на свят, замайване;
• Болка в гърба;
• Усещане за гадене, повръщане.

Как може нашият ум да причини физически симптоми?

Когато соматизираме, психическият или емоционалният проблем се изразяват частично или основно като един или повече физически симптоми. Тези симптоми са реални, а не въображаеми /наистина ви боли кракът, гърба, имате схващания, частични парези и прочие, но причината за тях е психична, а не телесна, защото медицинските изследвания показват, че тези органи не са физически болни!/.

Соматизацията може да възникне и при доказана телесна болест.

Какво представляват соматоформните разстройства?

*Соматоформни разстройства – Основната характеристика са упорити оплаквания от телесни разстройства, придружени от непрестанно настояване за медицински изследвания, въпреки повтарящите се негативни резултати и уверения от страна на лекарите, че симптомите не са телесно обусловени. Ако съществуват някакви телесни разстройства, те не обясняват същността и размера на симптомите или дисстреса и свръхангажираността с тях от страна на пациента.

Соматоформните разстройства са крайната степен на скалата на соматизацията. Така че физическите симптоми продължават да съществуват в дългосрочен план и/или са тежки, но не и причинени от физическо заболяване, което да обяснява симптомите.  Тук се включват: психогенно главоболие, психогенни болки в гърба, соматоформно болково разстройство, психогенна екзема и уртикария, скърцане със зъби, спиране на месечния цикъл, сексуални проблеми и други.

Основните симптоми могат да варират в различни моменти. Засегнатите хора са склонни да реагират емоционално на техните симптоми. Така че те могат да опишат техните симптоми като „ужасни“, „непоносими“ и т.н. и така да се засегне ежедневното им функциониране.

Най-често разстройството се развива на възраст между 18 и 30 г. и по-често засяга жени.

Хипохондрия

При това разстройство пациентите вярват, че страдат от някаква сериозна болест. Например, че главоболието им е причинено от тумор в мозъка или че лек обрив е признак на рак на кожата. Дори леки болки и нормални усещания могат да се възприемат като предупреждение за възникване на сериозна болест. Хората с това разстройство имат много страхове и отделят много време в мислене за своите симптоми. Много често посещават лекари с различни специалности, за да се уверят, че не са болни. Отиват при един лекар, който им показва изследвания и им обяснява, че не са болни, но в този момент те си мислят, че лекарят не е „видял“, „допуснал е грешка“ и това ги кара да посетят следващия специалист. Всичко това е съпроводено със силна тревожност и страхове.

Телесно дисморфно разстройство

Това е състояние, при което човек прекарва много време в притеснение и загриженост за външния си вид. Човек с такова разстройство може да се фокусира върху физически дефект, който другите хора не могат да видят. Или че има лек физически дефект, но опасенията за него са твърди силни. Например човек може да си мисли, че има странен нос или кожен дефект и въпреки това никой друг да не го вижда или ако го види да го счита за съвсем обикновен и незначителен. Обикновено такъв човек прекарва много време пред огледалото, опитва се да скрие дефекта и т.н.

Конверзионно разстройство

Конверзионното разстройство е състояние, при което човек има симптоми, които предполагат сериозно заболяване на мозъка или нервите, например:

• Пълна загуба на зрение /тежко увреждане на зрението/;
• Глухота;
• Слабост, парализа или зитръпване на ръцете и краката.

Симптомите обикновено се развиват бързо в отговор на стресова ситуация. Стресът се преобразува във физически симптом.

Конверзионното разстройство обикновено възниква между 18 и 30 г. и по-често се наблюдава при жени. Продължителността му е различна.

Персистиращо соматоформно разстройство

Това е състояние, при което пациентът има постоянна болка, която не може да бъде приписана на телесно разстройство.

Как се лекуват соматоформните разстройства?

Главното лечение е психотерапия. Големи подобрения се постигат чрез аналитична /юнгианска/ терапия, която води до намаляване и отшумяване на болките.

Приемът на лекарства често не намалява страданията на пациентите, но това зависи от тежестта и продължителността на състоянието им.

*Психиатричен енциклопедичен справочник

Радослав Иванов

/юнгиански психотерапевт под супервизия и клиничен психолог/

0878 66 15 36

 

„Вината е най-уязвимата част на индивидуацията*,

тъй като всяко разширяване на съзнанието

е предателство както към човечеството,

така и към боговете“

Карл Густав Юнг

 

Човешкият живот е голямо предизвикателство и бих казал на моменти вълшебство. Той е съпътстван от премеждия, които ни гравират под формата на камък, извайвайки нашата собствена идентичност. Един от феномените, които силно влияят върху моделирането ни е вината и тъкмо на нея ми се иска да предам по-ясен облик, тъй като всичко по-видимо е по-разбираемо.

Как ще я видим?

А нима не я познавате?!

Не ви ли спохожда често и върви до вас или се е лепнала за гърба ви, сякаш е едно черно мазно петно, от което не можете да се отскубнете?!

Крещи ли ви, натъртвайки едни и същи слова, които дълбоко се забиват в плътта ви, напомняйки за силата на отровните стрели от Амазония?

Изморени ли сте от нея? Често е непоносимо тежка, водеща до прегърбване и усещането, че животът е стъпил върху вас.

Тя е разнолика.

…

Всеки човек е изпитвал вина и ще продължи да я усеща, защото тя е неотменна спътница в живота ни. Благодарение на паметта, можем да съхраним както хубави, така и лоши спомени: преживени тежки травмиращи събития, които са ни карали да мръзнем от студ и се озоваваме в мрака – вината диша чрез нашите сетива и всяка нейна капчица пот попива в плътта и ни преобразява. В този жизнен поток е разположен нейният дворец. Хората от околията й я познават като Черната господарка – мразена, ненавиждана, гонена, хулена… Затова цената на тежкото минало е вината, а на несигурното бъдеще е тревожността.

Вината ни прави разумни и морални. Нашето поведение е силно детерминирано от вината и често не правим връзка с нея, защото тя не е съзнавана. Неотработеното минало има способността да се превърне в настояще и така да повлияе върху бъдещето ни. Вината се появява в живота ни по три начина:

• Избягване;
• Свръхкомпенсация;
• Самобичуване.

Чрез модела на избягване, вината води до себеобезценяване, защото тя често е свързана със срама, който представлява чувство и убеждение, че аз не струвам нищо. Посредством свръхкомпенсацията човек се опитва да излекува себе си чрез демонстриране на своята стойност, а чрез самобичуването, човек търси възмездие, отчетност, отмъщение за извършеното.

В тълкуванието на мита за Прометей**, Карл Густав Юнг акцентира върху вината, присъща на индивидуацията и върху риска на онези, които разкъсват свещените тайни на боговете. В символичен смисъл, даряването на огъня на хората е акт на носене на познание и съзнание от Прометей на хората, което е вид табу, нарушение. А и чрез този дар се преживява вътрешната тъмнина, символизирана чрез отваряне на урната на Пандора. Всяка стъпка към разширяване на съзнанието е вид Прометеева вина: нещо, което е присъщо на несъзнателните процеси е откъснато и подчинено на съзнателния ум. Така човек разширява своето съзнание и вече не прилича на другите: доближава се до боговете и се отдалечава от хората. Болката от тази самота е отмъщението на боговете. Единственото възможно изкупление е, когато героят с божествено познание го връща обратно на човечеството.

Вината ни помага да:

• Израстваме психически;
• Преоткрием пластове от собствената личност и станем по-хармонични;
• Изследваме себе си и потопим във вътрешния мрак, където е скрит Философския камък като крайна цел на пътуването ни;
• Избягаме от наивността и нарцисизма.

За да се спасим от лапите на вината е необходимо да навлезем в себе си и осъзнаем своите действия и последствията от тях, признавайки ги.  Но и накрая да знаем, че това може и да не е само спасение, а нещо повече.

 

*Термин в аналитичната психология маркиращ процеса, при който човек става себе си.    

**В гръцката митология Прометей е титан и името му означава предсказание. Той се противи на боговете и краде от тях огъня и го дава на човечеството, акт, който дава възможност за прогрес и цивилизация. Заради това престъпление, Завес наказва Прометей. С помощта на Хефест, Прометей е прикован за скала в планината Кавказ и всеки ден един орел му кълве черния дроб, който през нощта се възстановява и на другия ден отново го яде. Като по-нататъшно наказание Зевс заповядва на Хефест да създаде първата жена направена от глина. Името й е Пандора. Тя носила със себе си урна с всички злини, които трябвало да не бъдат пускани на свобода. Но любопитството на Пандора я изкушило и тя отворила урната и освободила всички бедствия и злини, които спохождат човечеството: старост, болести, лудост, разрушителни емоции  и т.н. Само Надеждата останала в урната, за да попречи на хората на загубят умовете си или да се самоубият.

 

Рисунка: Persistence of guilt painting by David Ezziddine

Радослав Иванов