Здравец и синчец

Те се носеха върху килима от изсъхнали листа и гледаха жадно в земята, сякаш устите им искаха да засмучат всевечната гърда и се напият от онази безпределна вкусна омая и оближат пръстите си лакомо. Споглеждаха се и в очите им се улавяше онази игрива искрица, която пърхаше като пеперудка помежду им и носеше със себе си стрелите на Купидон.

Тя вървеше напред и очертаваше невидимата бразда, която скоро щяха да прекосят и се слеят завинаги и останат там за онзи отрязък от време, в който то самото се губеше и казваше за себе си, че наистина е само и никой не го иска. Момчето с кафявия панталон я следваше шумно, захапал бутилка вино в устата си. Смееше се високо и гледаше косо под полата й. Тя се мърдаше и извиваше под напора на вятъра и леко се надигаше, за да придаде жадния си вид. Той забелязваше тези извивки на дрехата и си представи как тялото на момичето прави онези особено меки движения и се гърчи в ръцете му. В този момент тя се превръщаше в онази част от него, която той трудно обуздаваше и затова му се искаше да бъде груб и във фантазията му тя допълнително почваше да трепери и получава конвулсии в своя край под тежестта на силната и неукротима страст. Той усети надигащия се живот в него и кафявата му втора кожа се опъна около ципа. Тя вече беше пияна и също се смееше и беше захапала пръст в устата си. Обърна се назад и го погледна сластно, спирайки погледа си върху кафявата змия.

Покрай тях минаваше възрастна двойка. Възрастната жена, куцукайки, хвърли бегъл поглед върху двамата и се усмихна. В очите й се появи онази забравена искрица, която все още тлееше дълбоко в недрата й. Тя си спомни как с момчето от съседната къща се криеха и отиваха тайно до реката и къпеха голи, предизвиквайки телата си. Тя виждаше в него онзи стремглав и бляскав рубин, а той – напъпелите брошки. Докосваха се и в този миг започваше тяхното претворяване.

Възрастната дама се опомни и продължи напред и тъгата я обзе: тя потъна отново в монотонното си битие, което запокити сладостта далече от нея. Отдалечи се тромава от двойката. Избяга и от себе си. Вече не виждаше смисъл.

В същото време, младите се целуваха със затворени очи и впиваха мощно езиците си един в друг. Соковете им се разтваряха и потъваха в дълбините на другия, крещейки след себе си „искам тееееее“.

Трудно можеха да обуздаят страстта, а и не беше нужно, защото за тях животът сега се свеждаше до този допир и телесна есенция: той прокара пръсти по гърдите й, стисна планината и върхът се наостри още повече, докато тя пъшкаше и вече пътуваше нагоре, към онзи рай, в който след малко щяха и двамата да влезнат.

Той се опита да я избута и нагоди към себе си, за да я усеща още по-силно, да пипне с ръка потта й, да се отърка о влажния прозорец в нея и отвори широко онези двери, през които всеки е минавал и към които несъзнавано би искал да се върне.

Той се срещаше с онази част от себе си, която милваше и галеше, за да я укроти и подчини на волята и желанието си. Вече ръмжеше похотливо и късаше бикините. Прокара влажен език между бедрата й, докато тя се свиваше и тръпнеше захапала палеца си, пътувайки в облаците от червенина.

Срамът загуби битката с гордостта и безразличието, позволявайки на двете пъстри звезди да изпълнят небето със своя светлик.

Вече бяха горе.

Загледах се и почнах да забелязвам, че танцуват, извивайки се грациозно в различни посоки, отскубвайки се един от друг и същевременно, следвайки такта на музиката се приближаваха, след което се докосваха. Сливането им причиняваше искри, които падаха надолу в равнината.

Обърнал поглед в черния екран на бели точки се опитвах с разтворени ръце да събирам горящите мимолетни спомени и се нагълтвам с тях, за да…

***

Вече лежа върху моравата от здравец и синчец. Кича се зад ухото и се усмихвам. Щастлив съм.

Тръгвам към… тя може би е там.

О, маха ми!

В това време отгоре спира да вали жълт огнен дъжд и образът на моята мадона почва да се разтваря в простраството.

Тъга.

Аз оставам със себе си и синчеца. И здравеца си е тръгнал, без да усетя.

Вървя с тежки стъпки и зад мен остават моите следи…дано някой ги види и ме открие.

Надежда.

Само тя остана.

 

Автор: Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт