Тишина и спокойствие

Тишина и спокойствие

Music by Michael FK – Nyx

 

От няколко дни усещам в себе си потребността да пиша, която постепенно взе да събира и уплътнява в себе си все по-повече енергия, нашепвайки ми деликатно, че идва моментът, в който ще се оставя на интенцията и се впусна в онзи трудно спиращ поток от преживявания, на които ще се опитам да предам различни по цвят и смисъл форми, за да се родят, изпищят и превърнат в бебе, в което е заложен живота в най-чистата му проява, свързана с тишината и спокойствието.

Тук е мястото да оправдая себе си в избора на думата „чиста“, тъй като за мен тя представлява една неподправеност и оригиналност, една проява на онази обикновеност и простота, която може да се забележи с непретенциозно око в природата и усети от Марианската падина в душата, където сме били и неосъзнато искаме да се върнем.

И именно чистотата е вратата към онзи тъй лелеян пристан, който е същевременно последно и първо състояние на човешката екзистенция и майка на музиката на природата. Ние се появяваме от нея и по време на живота си стремглаво се запътване отново към нея, както по-късно детето тича след майка си с отворени ръчички, за да бъде прегърнато. Превръщайки се в жадуващо създание все повече се доближаваме до тези тъй вечно не свършващи боготворящи ръце, тези жалони на безкрайното и финото, тези вместилища на всичко що е звук и тон, тези вездесъщи творения на естественото.

Съществуват и много други от „тези…“, но като човек аз имам своята ограниченост и затова ми е трудно да опиша изведнъж и последователно тишината с думи, защото стигнах до заключението, че тя най-вече се чува и затова тук ще поднасям постепенно и може би на моменти разхвърляно в лексикална форма доловеното от моя слух и разбирането ми, които идват по много канали на възприемане.

Имало е случай, в които съм се питал как звучи тя, има ли вопъл в устата си и ако е така, какъв е той. Чудил съм се как някои хора я чуват и преди време не намирах в себе си нищо от тишината, която за мен беше един напълно бездиханен организъм, едно мъртвило, на което не беше нужно да се придава особено значение. Но сега, колкото по зрял ставам, толкова повече обръщам внимание на неживото, сякаш то ме вика. И поради тази причина, с живеенето тишината почна да присъства все по-силно в мен самия, защото тя събуди вътре в мен глад към диалог с онази безкрайна палитра от гласове, които притежавам. И наистина е така, защото само чрез нея аз вече мога да усетя собствените си вибрации и онзи вечно не спиращ танц от малки частици, които композират в мен цялата симфония на живота.

Ех, тишина моя! Сакралност мила, но и зла, тъй като понякога ме оковаваш в собствения ми затвор и не ми даваш да дишам. Ето го и онзи глас, който не обичам, защото хрепти и ми напомня за дрането през другото тяло, от което съм се опитвал да излезна.

Къде си, мила моя първопричино? Да не би да си там в извънмерността черна? Не, не чакам отговор от теб, а от мен, защото ти си мой прародител безмълвен. Нали знаеш, мъдрост моя, че сега съм в най-огромната пещера и опипвайки пред мен с ръка се опитвам да уловя пътя навън към светлината, за да мога да прогледна най-накрая.

Къде си? Да, ти. Тази, която ме изгони и сега пак ме иска.

Знаеш ли, че ме е страх да те чувам? Така е. Ти имаш много гласове и не само. Мисля си, че си пиано с безброй клавиши и никога не мога да науча музиката ти докрай. Вероятно това ще се случи, когато отново се слея  изцяло с теб и също се превърна в поредния клавиш от небитието.

Ето, звучиш сластно, но си спомням, че понякога гамите ти са толкова объркващи, че почвам да се губя в собствения си хаос.

Помня, обаче, как ти ме научи на ред и смиреност, но тогава беше нежна и красива, да, толкова красива, защото беше облечена с бяла ефирна рокля, която се плъзгаше меко по земята и никакъв шум не създаваше.

Потапял съм се и в онзи твой кладенец от благовония и съм разбирал, че тук цветето разцъфва и показва своята прелест за очите на просветените.

О, тишина моя, прелест отвъдна. Ти си небитийното ми минало, а сега си се превърнала в битийността ми скъпа.

След тези твой думи и мой спомени аз вървя в пустинята на живота и се оглеждам, за да зърна моя свит някъде оазис, онова гнездо от несвършващ никога пир и всеотдайност, за да се изкъпя и напия и тръгна отново през жълтия безкрай и вървя без цел и посока. Нали казват, че вървенето е важно и че в него е смисъла? Добре, но не искам да съм в тази пустиня. Да, знам, че ще ми кажеш, не, даже вече те чувам и, моля те, не ми крещи, че чрез похода ми в пясъчната шир навлизам все по-дълбоко в теб и ти ме обгръщаш и така те чувам по-ясно. Ето, разбрах те, че там, където свършва мощта на вятъра и той се губи, където няма слънце и въздух, където има само пустош от съзнания, идва твоя рай. Значи това било? Влизайки в двореца ти да се излегна и се отдам на теб в сънно състояние. Не знам! Страшно ми е.

Майко, изпънат на нара ти, вече не чувам. Няма нито звук, нито нищо. Само ти си и аз в теб.

Майко, нищо не ме интересува.

Открих една част от истината.

Намерих в койката ти спокойствието, за което тъй милеех. Топло ми е. Тук вече няма вълнения, а само мир. Аз съм вътре в онази благодат, която ме е изпълнила и покрай мен се е образувала една въздушна светеща линия, която се опитва да ме издигне нагоре. Къде ме вдига? Какво има там, майко? Та нали вече съм спокоен! Друго не ми е необходимо. Какво толкова има отвъд спокойствието? Може би там е новият… цикъл… въртене… смисъл…?

Автор: Радослав Иванов

Painting by Anne Barbery – Serenity