Сълза

Майката прошепна: „Сълзата е небесно творение от дома на боговете“.

В стаята настъпи тишина. Синът беше навел надолу глава, сякаш искаше да пробие дупка в земята и извади оттам изгубеното от него. Появилата се сълза в неговите очи се забърза по лицето му и гравира пътя на промяната – дълбоките бразди образуваха белези и издълбаваха силно горещата и настръхнала кожа, като променяха вида й и тя започваше да изглежда по-страшна, груба и състарена. Самият той в този отрязък от време не беше Тук, а Там – при нея, при загубата, при мечтата, при образа, при изчезналата любов, при не-себе си, но в част-от-себе си и се превръщаше в Сизиф. Несъзнателно се опитваше да се откъсне и отдели от тази си част и затова му служеше сълзата.

Докато пътуваше надолу, сълзата усети пулсациите и леките потрепвания по пътя си; чувстваше с цялото си прозрачно, но пълно тяло, вибрациите, които я караха да се забързва и за момент като че ли да стои на едно място, след което стремително набираше скорост надолу, докато не опираше в нова планина и пак забавяше своя ход. На пръв поглед прозрачна до празнота, но тя носеше в своята тежка торба загубилото се вече време между тях двамата – зачервените бузи в миналото от любовта – и търкаше себе си в своя създател, за да остави за последно спомен от тази лава от чувства; тя беше чувствата – влажна, но и суха. Минавайки още по-надолу сълзата се сблъска с една голяма пещера, която хлипаше и беше зейнала сякаш е част от поредния кошмар, сънуван в студена и празна спалня. Сълзата се стресна и ужаси от вида на този виещ и гладен клетник. Тя разбираше, но не искаше да приеме, че си отива и оставя отпечатък върху земята, напоявайки я за сбогом със своя сок.

В следващия момент пътят й взе да свършва и се оказа пред огромна пропаст, от която нямаше връщане назад. Колкото и да искаше да се задържи не й стигаха силите; опитваше се да се закрепи, но не успяваше и с времето ставаше все по-малка и немощна, заприличваща на старец в заника на дните си. Тя осъзна своята участ и се отпусна и политна надолу. Движението я разсъбличаше и дялкаше, изтънявайки нежната й кожа и тя безропотно се прощаваше с част от себе си във въздуха, променяйки формата и теглото си – нейният аромат се разпръсна в атмосферата и полетя в един бяг, носен от вятъра.

В това време главата й вече се беше почти долепила до земята и очакваше сблъсъка, при който нейната плът щеше да се раздроби и изгуби завинаги своята цялостност.

При допира със земята сълзата извика тихо „Ох“, след което телесните й части се разбиха на малки парчета и полетяха в различни посоки. Тя вече не беше същата. Пътят я беше променил, но знаеше, че за да се събере отново в цялостност трябва преди това се раздроби и разпръсне.

Сълзата умря.

Нямаше сълзи за нея.

Остана споменът от сълзата.

Автор: Радослав Иванов

Tears Painting by Laurence Amato