Приказка за хазарта

Може би всеки от вас е чувал по няколко думи за Хазарта и се е удивлявал на разказаните му истории за хора, които са били дълбоко засегнати от тази страховита и коварна болест. Бих искал и си позволявам да наричам хазарта страшна болест, тъй като тя представлява един голям душещ и отровен октопод, чиито пипала достигат до всички кътчета в живота на страдащия.

Нека сега ви разкажа една приказка за живота на Октопода!

 

„Големият кафяво-черен октопод“

 

„В едно кралство насред единия край на света в огромен, студен и сив замък живеело кралското семейство. Кралят бил на средна възраст и все още обичал често да ходи на лов в далечните земи, защото, откакто почнал да преследва дивеч, там плячката била най-голяма, гората най-гъста и жените най-хубави. Заминел ли за там, той не се връщал с години, макар семейството му да го чакало и синът му да растял често без бащината подкрепа и сила. Кралят си мислел, че след като всичко е негово, значи наистина го притежава!

По същото време, кралицата, особено красива и обаятелна жена, в началото много страдала, че мъжът й толкова дълго го няма в замъка, но с годините започнала да се наслаждава на своята самостоятелност. Влюбила се в ковчежника, който бил по-млад от нея с около петнадесет години и притежавал остър и пресметлив ум и снажно тяло. Той решил да се възползва от уязвимостта на кралицата, защото разбрал, че тя била лудо влюбена в него. Разполагал с кралската хазна като със своя и разпределял парите по свое усмотрение. Раздавал пари на гуляйджийте и несретниците, а на работливите и честни хора налагал по-големи данъци.

Кралството започнало да запада, а земите все по-често пустеели, защото нямало кой да ги обработва. Стопаните страдали за изоставената земя, но и не искали да работят на ангария. Това се отразило на кралската хазна, която ставала все по-изпразнена и бедна. Като че ли земята им го връщала – нейната пустота се просмуквала в сърцата на хората и те започнали да съхнат, превръщайки се в трудно туптяща трепет.

Годините се изнизвали и кралското семейство не подозирало как с времето в замъка се родил един огромен кафяво-черен октопод. Тяхното безгрижие се превърнало в грижа за чудовището.

В тази атмосфера растял и живеел единственият престолонаследник – принцът. Останел ли за по-дълго сам в някоя от стаите, направо се побърквал. Липсвала му любовта на родителите. Не знаел какво да прави със сухотата в себе си! Бездействал сам в широките и просторни стаи, в които отеквало неговото дишане и се превръщало в скрибуцане на стара и захвърлена с времето цигулка. Трудно му било да общува със себе си и затова все търсил начин я някой шут или пък било то пътуващ музикант, менестрел да го забавлява със своите театрални, музикални и поетични умения. Приключвало представлението на артиста и той тутакси обличал върху лицето си маската на дълбоко ранения воин, накуцващ с единия крак и плюещ кръв от устата, вследствие на поредното съсичане от нечия дълбока сабя, образувайки канал в тялото му. Очите на принца също се променили и от игривокафяви се превърнали в мътножълти, напомнящи полуразлагащо се и вкоравяващо се листо. Походката му станала вяла, а тялото се отпуснало и гърбът все повече се превил и приближавал към земята, показвайки на другите, че има нужда от опора и връщане към онова време, в което майка му го държала в скута си, подпирала неговата главичка и го милвала нежно. Така той се чувствал защитен и сигурен в обкръжаващия го свят. Сега това не било възможно, защото вече бил пораснал, но някъде вътре в него все още бил запален огън – може би там долу, в неговата душа майката му е запалила огъня, а баща му се грижи той да не загасне – който обаче бил толкова далече от него, че едва-едва се усещали неговите топли пипала.

Един ден принцът решил, че ще е добре да види какво става по света и тръгнал на пътешествие. Напуснал замъка и поел в странстване. Взел със себе си един паж и своя бял кон. Препускал по земята в галоп, все едно бяга от нещо, подпирайки се върху вътрешния си емоционален вихър.

Времето се променяло и колкото повече се отдалечавал от замъка, толкова повече слънцето го следвало по петите му. Отбил се в един малък град и решил, че там ще пренощува. Влезнал в местната кръчма и що да види: суматоха от пияни небръснати и мръсни мъже, които надигат бокали с вино, оливайки се по мазните си бради, смееки се грозно и усмихвайки се сластно на възпилничките свобомислещи жени, които пощипвали по задните бузи и сочейки с поглед стаите под наем на горния етаж. Понеже принцът никога не бил стъпвал по тези земи, никой и не го разпознал, а и той не искал. В единия край на кръчмата около една маса имало струпване от мъже, които гледали как други играят карти и залагали имуществото си. След поредната изпита чаша, принцът решил, че също иска да опита на поиграе, защото видял как единият от мъжете спечелил цяло състояние. На него не му били необходими пари, но искал сам да се опита спечели, а все даром да получава. И той влезнал в играта! Понеже му било за първи път му провървяло. Спечелил цяло състояние. На другата сутрин пажът натоварил парите на коня и тръгнали в неизвестна посока. Движили се без път и посока. Във всяко едно място, в което спирали, принцът намирал играчи на комар и се присъединявал към тях. Почнал да му харесва този живот! Виждал, че може и по този начин да препечелва, но и не знаел защо го прави, тъй като има цяло състояние. Някакси вътрешният инстинкт за игра ставал все по-силен. Той отглеждал и хранил октопода, който вече заживеел и се развивал в цялата му вътрешност: неговите пипала се вкопчвали във всяко кътче на душата, душейки искриците живот; гмуркал се надълбоко и давил с радост, след което отново изплувал усмихнат с поредната си жертва – искреност, саможертва, честност, преданост, любов…; раните от захапките и схватките му ставали все по-дълбоки; появили се места, в които костта била оголена, предизвикваща появата на скелета. Принцът се превърнал в призрак. Спял през деня, а през нощта играел. Мислил си, че играе с пари, имущество, но не си давал сметка, че тази игра е опасна, а и да го правил, вече било много трудно да се отскубне от пипалата на октопода, който нараствал с всеки изминат ден. Не осъзнавал, че играе с чудовище в себе си!

Слънцето греело жестоко и изсушавало всичко, що е под земята. Нивите били все по-жълти и назъбени от грамадните твърди парчета пръст.

Една нощ принцът вървял унил, защото загубил огромна част от бъдещото си състояние и се чудил как да си го върне. В ъгъла на една стара и схлупена къщурка се бил свил един мърляв старец. Той спял, но от стъпките на прица отворил очи и като го погледнал не бил вече способен да ги затвори отново. Той видял огромната черна тъга в неговите очи. Усетил липсата на обич и самота и му дожаляло и решил да го спре и почерпи с вълшебна отвара. Принцът се съгласил и изпил две чаши от чая на дядото. Удрямал се, главата му са завъртяла и той започнал да вижда пред себе си образа на майка си, играеща щастлива валс с баща му. Гледал ги как те се смеят и колко са щастливи и се обичат. Той се намирал отстрани в кушетката и наблюдавал радостно техният съвместен триумф на любовта. Те го прегръщали и целували, а той се смеел с червени бузки и показвал млечнобелите си ръчичка изпод завивката. Обичта била неговия килим и меко одеяло. Събудил се стреснат и замислен. Разбрал какво иска да спечели чрез хазарта!

Още на сутринта принцът се насочил обратно към родния замък. Вече знаел накъде отива!“

Автор: Радослав Иванов

Painting Octopus by Oleksii Gnievyshev