Опит за феноменология на ВИНАТА

Дами и господа!

Понякога възприемам живота сякаш е цвете с безброй листа, докоснати от устните на майката природа, напоени с нейният дъх и оцветени по неповторим начин така, че нашите стъпки оставят собствените си следи, гравирайки изминатия ни път и минало.

Не помня кога се случи, но знам, че беше отдавна – някъде в моето детство, когато я намерих. Да. Нея, вината. До този момент тя е седяла сама в своя удобен сив диван и ме е чакала, а пък аз даже и не съм подозирал. Погледнах я в очите и потънах някъде надълбоко вътре в тях, отивайки отвъд видимото. Почувствах страх и разкъсваща самота. Имах чувството, че я познавам. Странно! Та това беше първото ни рандеву…

Минаваха години, аз растях, узрявах, променях се и пак я срещах: понякога за дълго време; друг път ми казваше само едно просто „Здравей!“; имаше и моменти, в които ме дърпаше за косите и яростно скубеше или пък душеше; веднъж точно да ме застигне, извъртя назад троснато своята глава и се върна в сивата си къща; когато бях на двадесет и седем години ми донесе букет от рози, които ухаеха толкова магично, че аз се загубих по пътя си и не можех да продължа по-нататък, защото не бях на себе си – но през всичките години тя винаги беше с различен тоалет и никога не изневеряваше на същността си. Не можех да я понасям, бягах от нея, повръщах от погнуса, бутах я, хулих я… а тя ми се усмихваше сластно и взираше своите кристали в мен, които ме преобразяваха.

Един ден се изправих насреща й и промълвих с равен тон в лявото й ухо „Ще те любя и опозная“, за да престане да ме преследва…

Интровертирах. Потънах в себе си!

Преживявах… Гмурках се, давих се, поемах си отново въздух и не се отказвах. Попадах в плен на безумния страх. Рових се в гниенето. След което поруменявах от силни пориви на гняв и агресия; тръшках се, виех се, раздирах себе си от умора и болка, изливах от очите си океана. Треперейки, постепенно започнах да поръсвам почвата със жълти семена на надежда, за да мога да достигна до бялата градина, в която живее мирът и спокойствието.

Така се научих…и живея.

Автор: Радослав Иванов