Смачканият лист

Навън времето беше дружелюбно и меко, въпреки че господарка сега беше зимата. Слънчо огряваше цялата равнина, която се беше опънала великолепно пред погледа на старицата. Хълмовете таман се бяха събудили наистина и изтръскваха главите си от росата, с която бяха покрити като одеяло от нощта. Тук-там някоя тревичка се беше изправила гордо с  устремен нагоре поглед към светлината, отворила своите шепи и се къпеше от топлината. Една гладна мишка премина близо до един храст с пълна уста, дъвчейки нещо в движение, но по очите й си личеше, че бърза да намери скривалище и там най-накрая на спокойствие се наслади на обяда си. Бабата се беше облакътила и въпреки умората, изписана по лицето й, се усмихваше незнайно на какво: може би ей-така, празнувайки триумфа на живота над смъртта или пък се наслаждаваше на радостта поради присъствието си в природата по един съзнателен начин, но нейната усмивка, също така, може и да беше изрисувана на лицето й просто от усещането на порива на вятъра, който влизаше канен вътре в къщата, а съществуваше и вероятност благината на възрастната жена да беше заслуга на зареяния й поглед в далечината, където точно в този момент не виждаше нищо, при все че зрението й бе добре запазено, но както знаем, често старите хора не чуват и не виждат добре заради своята вглъбеност в отвъдното, което, като че ли им напомня за себе си все по-често.

Бабата слушаше същевременно носещата се музика от корените на дюлята, чиито въжета приличаха на струните на арфа и създаваха пространство за покриване на все по-високи гами в тази силно шарена полифония, в която човешкото все повече заглъхваше и по този начин се отваряше онази бяла порта, водеща до дома на Демиурга. Дюлята се люшкаше от създадените ритми и вътрешните й гласове танцуваха грациозно, тактувайки с първичността на природата. Точно сега старицата започна да се вижда отново с бялата къса рокля и пантофките на сцената, грациозна и готова за танц. До нея дойде мъжът на живота й, който с леко и фино движение я хвана за кръста и те поеха в онзи вихър, от който и двамата вече не усещаха движението на телата си. Бяха навлезли в безвремието. Тя се въртеше без умора и увиваше около своя стълб, който я поемаше здраво и тя се отпускаше върху него напълно сигурна. Главата й я нямаше в танца, защото тя не стъпваше вече на земята: краката й опираха до онези облаци, в които се намираше само мирисът на пролетта и свежестта на изтока. Около нея беше само въздухът и тя можеше само да усеща трептенията в него, идващи най-вече от дъха на този тъй любящ ангел. Симбиозата между музиката и танца я изправяха срещу себе си, тъй като тя се приближаваше към онази безплътност, която на пръв поглед изглеждаше ефимерна, но вътрешното й ядро казваше друго. Тя продължаваше да пътува и се наслаждава на своето превъзходство на въздуха над земята и танцът все повече я увличаше. Тогава за нея съществуваше само симфонията на дюлята и дъхът на любимия.

„А сега? Споменът стопля ли?“ – мислеше вглъбена и постепенно опомнена от хладния въздух в къщата. „Защо дюлята започваше да свири все по-меланхолично?“  – питаше се тя, но като че ли не искаше отговор, защото се страхуваше от истината на настоящето. Но сякаш потиснатото желание за знание в нея се освободи от някакви стари окови и тя чу надигналия се глас в нея, прокънтяващ в празната стая: „Не разбираш ли, че танцът е магия в пространството?“. Тогава бабата се дръпна от прозореца и зае поза за започване на преливане в пространството и цялата й снага се раздвижи и младостта я облада отново.

Устремената стара жена се пренесе на сцената и потъна в мълчанието на публиката, онемяла пред телесното вълшебство. Тя не виждаше никого, но усещаше пролетния дъжд и усмивката му – най-жадуваното щастие за нея; отново настръхваше от скоро наболата му брада и това правеше движенията й изпълнени с повече смисъл и някак си от нея бликаше все повече енергия, която се усвояваше от контакта с другата любяща плът. Тя вече беше в неговите обятия и напълно отдадена на този колос от двореца на Ерос. Плуваше в своя романтично жарен свят.

Една струна от дюлята се скъса и хармонията веднага се наруши. Бабата изпълзя от копнежа си, осъзнавайки се на средата на стаята. Усмивката й постепенно се изпари и тя придоби отегчителния вид на изгубилия човек. Седна на дървения стол, отпусна се и заспа изморена.

         „…той е изправен до моста в цялото си величие: тялото му е нажежено и пламъците излизат от кожата му, за да покажат неговия огромен гняв; очите му святкат и погледнеш ли в тях изгаряш от мъстта и омразата, която вони на смърт; в дясната си ръка държи бич, който трепери и е готов във всеки момент да нанесе съкрушителен удар върху противника си; превел е леко глава напред, за да демонстрира своите черни рога и създаде още повече страх у наблюдаващия. Луцифер е в края на дървения мост, а в другия му край се намирам аз. Виждам, че косата ми е много рядка и темето ми прозира. Цялата треперя от страха и ужаса, защото отнякъде знам, че трябва да премина моста и се преборя с Дявола. Имам болнав вид, беден, защото дрехите са ми опърпани и съм много слаба и немощна. Не знам как ще се справя в битката! Виждам, че Сатаната ме чака, а аз не смея да мръдна.

           В състояние на ступор, разбирам, че Дяволът е част от мен и че имам сериозен проблем за разрешаване и затова умирам от страх. Точно в този момент се озовавам на път, където е станала катастрофа: две коли са се ударили и има мъртъв човек. Изпадам в паника и се затичвам към колите, за да помогна на потърпевшите. До мен няма никой. Викам за помощ, но разбирам, че съм сама. Опитвам се да издърпам едно женско тяло от единия автомобил и докато го влача навън, осъзнавам, че жената е починала. В момента, в който изкарвам тялото от прозореца на колата, косата на жената разкрива лицето й и изпадам в ужас, защото виждам, че жената съм аз. Завива ми се свят и нещо ме засмуква и попадам във фуния от въздух, в който чувам различни гласове и най-вече на моето момче. Почвам да плача. Падам и се събуждам“.

Бабата надигна глава с ококорени очи и разтуптяно сърце. Взе каната с вода и изпи две чаши, за да измие ужаса от досега с ада в себе си.

От няколко години тя трудно намираше смисъл да живее, тъй като беше изгубила съпруга си. Не искаше да си спомня за онези дни, които карат човек да пъпли през собствената Голгота и да застине в нея: тя все още се намираше някъде по този тъй трънлив път и се изкачваше бавно към хълма, където щеше да се случи разпятието – мечтаеше за най-сладкото в живота, както агънцето се опитва да намери гърдата на майка си и почне да поглъща живота. Искаше да се отърве от мъките и си почине и изпита онова блаженство, познато на боговете.

Дните за бабата минаваха много бързо и бяха решили за себе си, че няма да се спират за дълго в дома й, тъй като имаха много работа по света и постоянно бяха в движение. Нощта властваше в къщата, но днес старицата продължаваше да се чувства по-жизнена и отново стоеше до открехнатия прозорец, подсказвайки на света, че е отворена към външния свят. Попиваше от енергията на природата и вече гледаше уморено.

Тя затвори порталът между вън и вътре.

С напредване на времето роклята на балерината отново се прокъса и на пантофките се образуваха дупки на пръстите, което затрудняваше изпълнението на гранд жете[1].

Хемера[2] отстъпваше пред мощта на баща си Ереб[3] и къщата се свиваше вече изморена от собственото дихание.

Дюлята се успокои от грижата на Евтерпа[4].

Бабата се покриваше с одеялото в леглото си, оставяйки се отпусната в ръцете на Нюкта[5]. Сърцето й забави своя ритъм и тя се пренесе отново в света на Хипнос. Първоначално той не й пращаше послания и тя мислеше, че е попаднала в някаква мъртва страна, където няма никой. Викаше, крещеше, за да може някой да я чуе, но усилията й бяха нахалост. По-късно разбра, че се намира в нещо като тунел, който нямаше край. Дали това не беше онзи път, който води към края?! Не, тя вече не мислеше по този начин. Беше се освободила от своите мисли и просто плуваше в безтегловността на безкрая.

[1] Движение в класическия балет, при което балерината прави скок с изпъване на единия крак напред, а другия назад във въздуха.

[2] В старогръцката митология Хемера е богиня на дневната светлина.

[3] В старогръцката митология Ереб е тъмнината.

[4] В старогръцката митология Евтерпа е муза музиката.

[5] В старогръцката митология Нюкта е нощта.

 

Автор: Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт