Пианото-Аз-Морето

Препоръчвам ви да четете на фона на музиката на Michael FK – Forgotten at Sea, която можете да пуснете от този плеър:

 

Слушах вкъщи фината и нежна музика носеща се бездиханно от старото кафяво и мило семейно пиано, разположено в края на всекидневната, точно до дъбовия шкаф от баба, на който се виждаха разположени лицата на обичаните от мен същества. Там беше всеки един, който е влезнал в моето сърце и го е накарал да тупти гласно и непрестанно, за да ми напомня, че животът има смисъл и че съм жив и че любовта е вездесъща, но и че е в мен, сякаш е френски парфюм, на който не мога да забравя мириса: това благоухание е вечно и е изпълнило всяка една фибра от вътрешността ми, превръщайки ме в свеж минзухар.

Ох, само как ухае този аромат, тази сладост и омая!

Потънал в собствената си красота продължавах да се нося върху ефира от пианото и все повече излизах от тялото си и прекрачвах границата на биващото, отивайки в земята на безграничното, където ме очакваше непознатото, но аз усещах, че това е моят път и че там също има сърца, с които един ден отново ще се събера и образуваме онова всевечно огромно туптящо кърваво нещо, което ражда не само живота, но е и майка на майките, на всичко що е нещо, но и нищо.

Акомпанирайки на изпълнената ми с пролет сърцевина, мелодията от пианото ме превръщаше в странстващ принц на бял кон, който, благодарение на осанката си разсичаше на две тъмнината, която обаче отново се спускаше и образуваше плътна черна завеса, зад която взеха да се показват някакви уродливи лица, които моят кон усети и затова взе да се вдига на предните си крака и цвили много уплашено. Опитвах се да го водя безопасно в тази тиня и смрад, но надолу ставаше все по-трудно и мъчно, защото калта полепваше по копитата му и той се затрудняваше да се движи. Слезнах от него, за да му е по-леко и почнах да го водя, разсичайки напред с меча си черните лиани, които се опитваха да ни вкарат в застиналото безвремие завинаги. Белият магьосник светеше и очертаваше пътя ни напред и надолу. В един момент калта взе да става по-песъчлива и не толкова мазна, а ние продължавахме мъчението си и вече почти напълно изтощени от борбата с всякаквите форми от нищото се озовахме на един бряг и пред нас се разкри тялото на безграничното море, което ме гледаше много озадачено със своето голямо и всевиждащо око и все едно ме питаше: „Какво правиш тук?! Ти луд ли си?“. Реших да не му отговарям, защото интуитивно усещах, че то чете мислите ми и докато кажа нещо, то вече знаеше смисъла на неизреченото и затова с конят ми седнахме на земята и отправих поглед напред в синия безкрай.

Не можех да повярвам и исках да уверя себе си, че то съществува, но не успявах да се мръдна. В главата ми се въртяха думите: „Боже, каква шир и безбрежност, какво величие застана пред мен“. Бях с отворена уста. Виждах и усещах морето, морето, моето любимо море. Това беше онова море, за което си мечтаех от дете и което сънувах често. То беше наистина тюркоазено и спокойно. Гледах как снагата му се огъва леко и някак си фино си оправя буклите, заплели се в множеството живот вътре в него. То носеше онзи аромат, до който съм се докосвал в своето най-ранно детство и който бях забравил. Седях и мълчах, а конят ми беше легнал настрани и ме гледаше ведро и мъдро с едното си око.

С обърнато към морето лице почнах да му говоря и то ме разбираше, все едно беше жив организъм. Попитах го плахо какво е то и дрезгаво ми отговори, че е всичко, което знам и не знам за живота, защото досега съм бил само от едната страна на съществуването. Наведох надолу глава и се замислих, но в това време една вълна ме достигна и погали и чрез кожата си осъзнах, че то съществува и че има и тук живот, в не-живота. Появи се усмивка на лицето ми и станах да се разходя по плажа. Пясъкът беше от най-ситния, сякаш е минал през ситото на някоя нимфа добра домакиня. Духаше вятър, който носеше със себе си непознати за мен гласове и вкуса на морето, който влизаше в контакт с моя минзухар и се получаваше онази нечовешка сплав, от която се хранеха божествата. Почувствах се приятел с тях и разглеждах наоколо, все едно съм си у дома. Вече знаех, че съм отново в онова тъй лелеяно и уж изгубено вкъщи.

Проснах се на плажа и с шепи прецеждах песъчинките не-живот. Те минаваха през дланите ми и нашепваха на моята душа словата и премеждията на изминалите милиони години, до които сега се докосвах. Трудно ми беше да удържам този напор от цялото минало и затова положих главата си в ситните камъчета, но почнах да усещам още по-ясно трансформациите от морето и земята, от които дишах затруднено и със затворени очи преглъщах всеки минал през мен живот. Вопълът на този живот ме задърпа навътре към морето и гол се устремих към обятията на целия живот. Краката ми усетиха водата, която не ме мокреше и взех да потъвам бавно и все повече в своето море.

Тялото ми вече го няма.

Не съществува и дух.

Има само душа.

Моята душа.

Ето, вече изцяло съм в корема на моето море и светя като кандило по време на буря. Много е странно, защото хем съм светлина, която не угасва от водата, хем не преча и на мрака. Дишам вода и вървя в нея. Не мога вече да свържа нищо със себе си. Превърнах се и в не-себе си, но пътувам все по-навътре към другия мен, не, не, към целия мен.

Вече съм наистина цял. Благодаря ти море, мое мило всичко!

Автор на текста: Радослав Иванов

 

Painting: Splendid Isolation, The Sea Was in a Beautiful Boil – Eva McCauley