О, мой Дуат!

О, мой Дуат![i]

Лято.

Заник…

На път съм към не-себе си, макар и да не осъзнавам напълно накъде съм тръгнал и къде точно отивам. Може би точната дума е „някъде си“, неопределено, защото точно неопределеността най-добре характеризира липсата на материя. Ех, мой Дуат! Винаги си ме привличал и то без ясна причина: усещал съм едно притегляне от теб към мен, без да те познавам, но с огромно желание да ми станеш близък; имал съм в ума си теория за теб, но най-вече с онова магично и имагинерно възприятие, което преминава от трансценденталното и се насочва колебливо към трансцендентното[ii].

Вървя и интуитивно усещам, че ще се докосна до онази част от мен самия и видя ли я ще се опитам да я разбия на парчета и разгледам всяко едно от тях, сякаш имам лупа в ръцете си; ще я събличам фино и меко, за да не ме одраска; ще отлепям от себе си едно по едно мазните й парчета; ще изсмуча и изплюя отровата й и я остава да се разпадне някъде, ей там, в космоса и да лети, но вече не цяла, а изгубила своето лице, но и знаейки, че тя ще се намери и събере отново и образува себе си в пълната си красота някога, за да пасне на някого и се чувства силна, греейки в сърцето му, а другите, наблюдаващите отстрани, ще забелязват и откриват в тъканта на човека нейното дихание и ще бягат с отвращение от миризмата й на прогнило…

***

Разхождах се сам в парка в подножието на хълма. Слънцето все още показваше своята усмивка и увличаше хората в своята игра на радост и бъднина. Виждах как покрай мен си играят на гоненица едни дечица, които тичаха и ме заобикаляха, виейки се около мен, очертавайки осморка. Попивах с тялото си техния смях и безметежност, усещайки насладата от живота им. Нищо не ги спираше да бъдат себе си и проиграват фантазиите си и чрез мен, образувайки осморка, в чиито център бях аз – център на безкрайността, от която свят ми се завива; погледнах се отгоре и видях как около мен се върти тази невидима енергия и ме завлича и иска да бъда с нея и влезна в нова премяна, но се съпротивлявах, за да остана себе си. Ударът от топката ме пробуди от фантазията ми и излезнах от безкрайното и се върнах в пределното.

Тревата беше почнала на места да пожълтява от слънцето, което бродираше така части от себе си върху нея. Под сенките на пейките бяха насядали баби, които си говореха изморено. Аз бях сам! Вървях и не мислех, а усещах. Точно в този ден исках да усещам природата и бъда наистина с нея и в нея. Фибрите ми се бяха наежели и долавяха всяка една вибрация, идваща от Великата майка[iii] – аз бях в утробата й и затова звуците, идващи отвън ставаха все по-приглушени, сякаш нямаха очи и уши, за да ме намерят. Имаше нещо хем меко, хем драскащо вътре в тези обятия. Две гугутки ме извадиха от съня ми.

Пак се появих в Земния свят и забелязах, че паркът ставаше все гъстонаселен от техни величества дърветата, което придаваше на изгледа определена тъмнина. Образуваха тунел от клони и листа, някои от които вече се сипеха по земята, галейки я със своите усти и вдишвайки аромата й. Ядях лакома от Майката!

Бях в зеления тунел, който ме обгръщаше от всички страни. Полегнах в обятията му. Бях в люлка…и тялото ми се извиваше във въздуха и усещах как вятъра ме здрависва и иска целувки от мен. …безкрайното ме заливаше…опитвах се да се изправя от люлката…вятърът започна да ми крещи….тялото ми тежеше….гънките на времето се сливаха и образуваха тежко одеяло, което ме притискаше още по-жестоко към земята…люлеенето не спираше и ми се зави свят, от който изгубих посока и място в света и себе си….люлеенето се усилваше отново и светът ми минаваше на каданс и образуваше една фуния от спомени, през които минавах, като че ли оглеждах себе си в себе си….вятърът бучеше грозно….люлката се мяташе все по-силно…около мен имаше само бяло-сиво пространство, в което лицата на хората бяха изкривени и се чуваха едни незавършени части от думи, но на които аз вече знаех смисъла…ииииии….губех се….виках за помощ без глас, а само извивки на устата….опитвах се да драскам и се хвана някъде си, ей там, в ръба на пространството, което нямаше форма и се просмукваше между пръстите ми….изморих се и оставах без сили….поотпуснах се и се оставих на водовъртежа…плувах…дишах в него…

Невидимото ме беше погълнало. Тунелът се намираше на светове от мен.

Прелиствах новия свят. Чувствах се като Ра[iv] в Дуат. Поне той е тук с мен! А не съм ли аз Ра? Ако не, кой тогава съм аз и кой е той, след като го усещам, че е до мен, но и в мен? Не съм ли тук, за да оправдая собствената си лудост? Не съм ли аз в Дуат, за да мина през своя път трънлив и накрая се превърна в скарабея[v]? Сега пък и скарабей! Чакай малко, мили мой. Че аз говоря на себе си от себе си. Къде отиде моето Аз? Сякаш съм Аз, но и не съвсем. Кой съм Аз? Къде отиде моето Аз и кое е това друго Аз? А има ли друго Аз? Объркан съм…

Нищото взе да диша със сърцето ми, тупти и иска да живее и аз му давам живот, като съм в него и то ме е погълнало…и то вече ми шепти, говори, крещи…

Вече съм осморката, мили мой, приятелю вечен. Няма горе и долу. Има нещо, което всъщност е антинещо, но след като го назовавам значи то съществува, а пък е нищо! Как става така?! …Ра ме покани да се кача в ладията му и да преплуваме заедно Дуат.

…колко е голяма тази лодка, казвам си аз, седнал на върха на носа й, порейки черните вълни на тинята. Ра ме гледаше нежно и покровителствено. Гребе мощно, порейки вълните на необятното.

….майко аз съм Дуат…необятен е….виж, там до мен е павиана Уну-та (който отваря земята)…та той е с теб, мила моя майчице; само да не те нарани, защото ще го пробода с щика си от Ра, моя богиньо!

Мила моя, покровителко, създателко! Страх ме е. Страхът попи в кожата ми. Вдървил съм се и не мога да мисля. Иска ми се да извикам и се събудя от този кошмар и се опомня, както едно време ти правеше с мен в леглото – още помня нежната ти ръка, която ме облизваше в челото и косата и ми казваше „Ставай“. Ох, каква жадувана нежност, но забравена във времето! И аз се събуждах и знаех, че денят е настъпил и че ти си до мен. Виждах те как бързаш за работа и ме оставяш да се оправям и аз започна своя ден. Не, не ми се ставаше, защото в леглото беше топло и меко, както преди да помня нещо от този тъй бял свят. Усещах се окрилен и закрилян в лоното ти, майко. А сега те няма. Иска ми се да си до мен и отново ми даваш онази майчина крехкост и устойчивост, за да живея по свой си начин. Помня как ме хващаше за ръка и ме водеше в детската градина и аз още неосъзнал се напълно се влачех след теб. За мен това беше поредния страх и кожата ми настръхваше. Виждах те как ме оставяш в детската градина и още ми излиза картината как те виждам в гръб отдалечаваща се от мен, облечена в червената рокля да ми махаш и ми казваш, че след няколко часа отново ще бъдем заедно. Аз влизах в сградата от пирони, където моето легло беше в средата и бях заобиколен от други легла на оставени като мен деца: едни се опитваха да спят, а аз все се съпротивлявах, като че ли сънят щеше да ме откъсне от тъй чакания момент, в която ще дойдеш да ме вземеш и за да бъда с него аз тръпнех и си правих игра на таблата на кревата, пускайки плюнка от горния край и тя започваше бавно да се стича и изтича надолу, губейки си и ставайки все по-малка и по-малка, докато в самия си край се превръщаше в бледа точица, спомен от извора на моя живот. Времето вървеше почти всеки ден до мен и пак в едни и същи одежди в тази тъй пореща ме къща. Накрая на деня ти идваше и аз исках да те прегърна и усетя твоето топло тяло, но и се страхувах какво ще кажат другите деца и затова не го правех. Тръгвахме двамата към дома ни и аз често ти разправях как ще взема един танк и мина през детската градина и ще я смачкам и залича, защото, тогава, я мразех с чисто сърце. Даже си представях как я бутам и строшавам на дребни парчета, от които се виждат само счупените и изпокъртени тухли, което ми доставяше радост, тъй като тя нямаше повече да ме приютява и отдалечава от теб. Да, ти пак щеше да си моя. Ох, фантазия тъй жестока, но и благородна за моята малка душа.

И тогава и сега ме е страх, майко. Мисля, че страхът ми е същия както тогава в къщата от пирони. Пак го усещам. Намира се в гърлото ми и тупти, все едно иска да събуди някой вопъл в мен, от който не мога да се отърва. Какво ли съм искал да изкрещя тогава? Ами сега?… Дуат-е мой, защо ме върна пак там? Та мен ме е страх и сега пак настръхнах и изтръпнах, както тогава. Нали знаеш, че и аз бях и съм онзи таралеж, който вижда лисицата до себе си – наострил е своите бодли, а тя го чака да се измори и отпусне и нанесе последния удар с мощната си захапка. И аз съм изморен от този страх, който години нося в себе си – страх от изоставяне. Мили ми Дуат, благородни ми Дуат, ти ми показа, че таралежът изморен съм аз. Вече нямам сили да се свивам. Трудно ми е. Мъчно ми е. Знаеш ли, Дуат-е колко сила е нужна да си толкова време на топка?

Дуат мълчеше и просто ме отразяваше.

Нарамил друга част от страха си, продължавам напред заедно с Ра. Но виждам как той се обръща към мен, свел мъдър поглед, и ми казва, че ме оставя, защото това е моят път. След думите му, от небето изникнаха безброй светкавици, които почнаха да шибат земята и образуват кълба от мълнии, които се движеха в какви ли не посоки, а аз се опитвах да избягам от всяка една. Електричеството в мен се засили и премина през цялото ми тяло, което взе да се гърчи  и прилича на току-що настъпана гъсеница. Пак ли? Пак. Роди се поредния таралеж. Ох, колко ли са те?!

Вече съм сам и в моята лодка плувам по реката, която тече между синьо-зелените планини, заобградили ме отвсякъде. Водата изглежда сякаш е заспала в непробуден сън. Къде си ти, живот? Вълните се удрят о насмолената страна на лодката и се нося надолу и навътре. Реката става все по-тиха и имам чувството, че е гладна. Много е пусто и необятно. Страх от самота!

***

Ех, небе! Мое синьо покривало. Колко неясно си ми ти. Тук си друго – някак си кафяво-червено, наподобяващо сок от вишна или пък разредена кръв. Не знам. Както и да е.

Гориш ме небе. Ти си топло, но не по онзи мек и фин начин, а задушаващ и спаружващ ме. Ти си ядосана гъба без вода. А не си ли просто изтискана капка от моето сърце? Така де, това си ти, мои емоции…страх….много страх….разочарование…и като че ли гняв. Да, на какво се ядосвам? Че на себе си, та нали ти си мое отражение на чувствата ми, които в този момент са огнени и аз съм червен. А в началото бях бял и ти, небе, беше бяло. Да, сега разбирам, че ти си аз. И помня кога бях бледен като теб. Сещаш ли се когато баба беше в болницата и аз отивайки на свиждане при нея се страхувах от болестта. Да, страхувах се за нея, но и за себе си, защото усещах в тази голяма сиво-бяла стая ноктите на смъртта и как те се остъргваха о стените, които бяха в този момент моята снага, която се виеше и зъзнеше от това страшилище и как аз се опитвах да не докосвам нищо съществуващо в болницата, за да не прихвана от нея и се заразя и разболея, а може би и да умра. Колко нелепо. Моята любима баба беше на легло, стискаше се от болка, но не и личеше. Напротив, тя се усмихваше и казваше, че ще й мине и скоро ще се видим, а аз в това време, парализиран от страх си придавах важности и мислех върху себе си и собствения живот. Колко егоистично и противно. Тогава къде е този страх? А, небе? Защо мълчиш, нали дишаш? Тихо си защото в мен е тишина. Оу, противно червеникаво небе. И аз млъквам.

Небето се люшкаше и създаваше в мен чувство на умора от прекалената топлина. Аз бях в лодката и сам порих вълните на мътната река. Покрай мен нещо се размърда.

Апофис[vi] ме чакаше…

[i] За обяснение и разбиране от читателя на термина Дуат е използван материал от THE GODS OF THE ЕGYPTIANS OR STUDIES IN EGYPTIAN MYTHOLOGY BY E. A. WALLIS BUDGE, 1904, London.

В най-ранни времена египтяните са вярвали, че боговете са остарявали и умирали като хората, но по-късно в тяхната религиозна система умират само божествените тела, но не и душите им. Така те намират място за мъртвите души на боговете. Това място се нарича TUAT, Дуат. Обикновено се превежда като „подземен свят“, но този свят не е бил разположен под нашия свят, а така е прието, защото точният превод на думата Дуат не е известен и досега.  През това място всяка вечер преминава богът на слънцето Ра и на сутринта той излиза от него при изгрев и така отново се ражда. През ХIХ-та династия се е смятало, че Дуат не се намира под нашата земя, а отвъд нея, в небето, в което живеят боговете. Според някои автори това е царството на Озирис, който съди там мъртвите и властва над боговете и самите мъртви. Дуат е бил отделен от нашия свят с верига или вериги от планини и се състои от голяма долина, която е затворена от планини. През долината на Дуат тече река, която е аналог на Нил в Египет и на всеки бряг на реката живеят огромен брой чудовищни зверове, дяволи и злодеи от всякакъв възможен вид и размер, а сред тях има голям брой зли духове, които са враждебни към всяко същество, нахлуло в долината. На саркофага на Сети I е репрезентирано Сътворението и Дуат се оприличава с тялото на Озирис, който е огънат кръг като обръч по такъв начин, че неговите пръстите докосват тила му. На върха на главата му стои богинята Нут, която подкрепя с двете си ръце диска на слънцето. Оттук може да се заключи, че Озирис е олицетворение на Дуат и че Дуат е тясна кръгла долина, която започва там, където слънцето залязва на запад и завършва там, където слънцето се издига на изток.

На езика на аналитичната психология Дуат репрезентира несъзнаваното със своята лична и колективна част, в които са нашите комплекси и архетипи.

[ii] Тук имам предвид разбирането на Имануел Кант за трансценденталното, което представлява знанието за самия себе и трансцендентното – отвъд всяко възможно знание на човека.

[iii] В Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг, Андрю Самюелз, ЕА, Плевен, 1995, е посочено, че „Велика Майка е наименование на родовия образ, извлечен от колективния културален опит. Като образ тя разкрива една архетипна завършеност, но също и позитивно-негативна полярност. …Положителният полюс обединява качества като „майчина загриженост и любов; магическия авторитет на жената; мъдростта и духовната енергия, която надхвърля разума; всеки полезен инстинкт или импулс; всичко благоприятно, всичко, което храни и поддържа, което тласка към растеж и плодородие“. Накратко, добрата майка. Отрицателният полюс показва лошата майка: „всичко тайно скрито, тъмно; ада, света на мъртвите, всичко, което поглъща, съблазнява и отравя, което е ужасяващо и неизбежно като съдба“.

[iv] Ра е бог на слънцето в египетската митология.

[v] В Египетската митология скарабей е символ на здравето, живота, безсмъртието.

[vi] В Египетската митология Апофис е змия, която въплъщава хаоса и е най-големият враг на Ра.

Картината е Сътворението /Jhe Creation/.