Дали!

Мила Ани, ние заминахме на почивка. Двамата сме…

Морето се е разстлало пред нас и ни гледа втренчено със своите сини и мили очи. Красиво е, навсякъде. Гледам как вълните се надбягват и се чудя нямат ли те умора и това ме кара да се върна към нашето детство и си спомня как гонихме топката пред блока и даже сега пред мен се появява малката Ани, която плаче и бяга след мен, за да й дам кълбото, за което тъй жадува. Нали се сещаш и ти сега, колко сълзливи и нежни бяха нашите двери към душите ни чисти? Ето, синевата пред мен е същата – прозрачна и същевременно безпределна, каквито ние тогава бяхме и си мислехме, че завинаги ще бъдем, но уви, пишейки писмото и двамата вече знаем, че душите ни изгубиха тази прозирност и бистрота, но това не пречи да се опитам да ти предам не само картини, но и онези звуци и мириси от смях звънлив и облак от цветен прашец от нивата пред вкъщи. И в този момент те виждам в тънката червено-бяла карирана рокличка и с две панделки в косичката, тичайки напред към една светулка: сгъваш ръчичка, малкото същество остава на тъмно и в този миг тръпна от тъмницата, пред която то се изправя и чак сега разбирам колко е страшно да попаднеш в този вечен затвор, в който по-късно двамата с теб бяхме, но тогава как да предположим, че сме проигравали нас самите, нали тогава това беше просто една игра. Та, животът не е ли понякога просто една игра?! Знам, че и ти не знаеш, но така питам и себе си, мила моя вечна непрогледност. Къде се изгубихме по пътя наш? Мисля, че отговорът почва да ме залива както сега морето ме ближе вкусно и ми говори сладко. Посредством него осъзнах, че ние се изгубихме, за да можем и двамата да се намерим в нашите си светове. Ние бяхме на едно легло, но това не пречеше да бъдем разделени: между нас се беше настанило непреодолимото недалечно минало, което вкисваше всичко общо и последните пъти, когато лягах до теб миришеше на кисело. Прегръщах те, милвах те, обожавах те, изпълвах те със страст, давах ти сласт, вълнувах се, изгарях, превръщах се в сянка, в не-себе си, разкъсвах се и се събирах с усилия пак, за да затвърдя себе си до теб топъл, но продължавах да усещам киселият вкус в устата си, макар ти да миришеше на момина сълза и устните ми да лепкаха от захарта ти, от насладата ти, с която ме стреляше всяка нощ.

Ох, моя Ани, мой несбъднат сън, замина си както последния заник и сега морето ме предизвика отново със своята снага. Отведе ме при теб, за да ти кажа последно сбогом и се простя с теб, драмо моя.

Може би писмото ми е продължение на нашето несвършено време. Ще разбереш…

Розовата панделката е в мен, нали ме знаеш?! Скътал съм я в дървената кутия от мама, там е сигурно. До нея е подаръка, който още не съм поднесъл, но ще изчакам удобния за това момент: слънцето още е високо, нека слезне по-близо до нас, за да можем да влезнем в дома му по-лесно и оттам да доплуваме до лунния замък, в който този път ще се настаня.

Ани, ти беше за мен непрестъпна луна, а аз за теб – парещо слънце. Сега вече имам щастието да опозная „моето лунно вкъщи“, защото ми позволиха и аз приех: любовта се случи и аз плувам в мехурчетата й от мед.

Усмихвам се и леко тръпна, сякаш съм излезнал гол всред есента.

Музиката от морето ме докосна и накара да си припомня как преди три дена бяхме на концерт, на който имаше хиляди хора и как ние танцувахме до полуда и плачехме в някаква несвяст от вибрациите, с които телата ни се обсипваха. Усмивките или пък не, зареяното несекващо проникновение от погледите ни се превръщаше в копия, с които се пронизвахме и след това ближехме лакомо своите рани… Несвършваща благодат, която аз не можах да ти дам, Ани, но… вероятно ще успеем в едно наше общо утре, не знам.

Дали утре съществува, мое мило минало?

Кога съм се родил – не помня, но може би сега ще оформя чрез писмото си едно бъдещо наше общо пространство, в което и с теб ще танцувам необуздано.

Ани… вече съм там и теб те няма.

Не съм сам.

С надежда и прозрение,                     

                                                                                                                                                                                                                   Бях Никола!

02 юни 2024 г.     

 

Автор на текста: Радослав Иванов, юнгиански психотерапевт