Вълшебният чувал

Бях на улицата, сам.

Вървях. Не се оглеждах. Главата ми беше клюмнала и търсеше жадно онази творяща енергия, която, виде ли е човек, придобива специфичната си форма и цвят. Взорът ми пронизваше Гея и превръщайки се в Амундсен достигна до най-желаното. То усети и разкодира моята мечта, смисъл и най-висша ценност и набързо събра всичките си части в едно и роди ЛЮБОВТА,  която беше скрита в най-дълбокия и ВЪЛШЕБЕН ЧУВАЛ, изтъкан от майсторските ръце на мен самия.

Бях на улицата, но не сам.

Вървях с вълшебния чувал на гърба си и сякаш от нищото един чужд глас се промъкна в моята вселена:

– Тежък е, нали?! – обърна се към мен един възрастен мъж, дошъл изневиделица отнякъде. След което се взря в мен и ме прониза с изсветлелите си очи. Това продължи няколко дълги секунди, в които аз се чувствах целия оголен, сякаш съм току-що родено пиле и ме попита:

– Знаеш ли защо се усеща така? – устните му се извиха нагоре.

– Да – отговорих му мигновено, – защото ЛЮБОВТА Е ГОЛЯМА!

Господинът се усмихна многозначително и изчезна така, както се беше появил. Явно нямаше повече занимания с мен.

Продължих пъплейки с огромния товар по един стръмен път с много завои. Бях прегърбен, но и щастлив, защото усещах върху себе си как той диша и ме променя. Вибрациите, които усещах от него, предаваха ПОСЛАНИЕТО НА ЖИВОТА към мен.

Вече нямаше улица.

Нямаше и хора.

Бяхме само АЗ И ВЪЛШЕБНИЯТ ЧУВАЛ. Той ме топлеше, повиваше и връщаше в онова завинаги забравено време, в което човек се чувства най-сигурен и защитен.

Постепенно природата, всичко за мен се промени – снежнобелите облаци се стелеха един върху друг, гушкаха, мъркаха и дишаха свободно, пращайки усмивки там долу; дъждът вече не пронизваше и раздираше плътта ми, а галеше майчински;  тревата се съвзе и ококори своите многобройни очи, пеейки ми сладко, а аз се търкалях в зеления килим и не спирах да се усмихвам; реката не бързаше тревожно – мина покрай мен, обърна се и ме изплиска с  образувалите се балончета, дарявайки ме с чистота; дърветата вече не бяха войници в очите ми, а пазители на извечността.

С хода на времето формата на съществуване „АЗ И ВЪЛШЕБНИЯТ ЧУВАЛ“ премина в невидимия свят. Тя се претопи в мен – тялото ми погълна жадно цялата нейна материя и най-дребни късчета, трасформирайки се в безспирен поток от червена енергия.

… събудих се.

АЗ СЪМ ВЪЛШЕБНИЯ ЧУВАЛ!

Автор: Радослав Иванов

Рисунка: A man carrying a Sack – Adriaen van de Venne