Вечеря със сънищата

Сънувам. Будя се. Пак сънувам. Живот отвън. Живот отвътре. Цикъл. Живот като цяло. Аз…

Събуждам се на двадесет години и психологията е до мен. В началото се питах коя е тази пищна дама – полуосъзнато пръските й попиваха в кожата ми и навлизаха дълбоко в мен, за да пробудят онази дремеща част в мен, която щеше да позволи на тялото ми да се гмурне в океана на отвъдното; после се превръщаше в една стара прокъсана просякиня, която беше протегнала жадни, празни и сухи шепи към мен в очакване на моето действие, което щеше да й осигури препитание за години напред; друг път я виждах като ненаситен вълк, който се нахвърля срещу мен и се опитва да отхапе от месото ми, тази моя нежна, но издръжлива плът; имаше случаи в които тя седи точно до мен и ние си мълчим, а образът й се променя с всяка секунда и аз се обърквам коя е и затова тогава се сливах с тишината – оставях я да се променя, за да мога и аз да се променя!

Върховното ми преживяване е споделяне на тишината с психологията. Тогава бях себе си!

Не бих искал да ви звуча като самодостатъчен. Не, аз не искам да живея по този начин, защото това означава да пропускам моментите на допир с тези като мен. Не мога да живея без човеците. Искам да съм тишина, защото само тогава ще си позволя да бъда шарка в Живота, а не просто Негов оттенък.

Оцветявам се, когато се потърквам о сънищата, които извират от недрата ми.

Първата ми целувка със съня остави в мен отпечатък, тъй като неговата уста се отвори гръмогласно и звуците му изхвърчаха като стрели към мен – аз се браних, защитавах тази своя непрестъпна територия, но не успявах и си мислех, че сега ще се проваля и загубя това поле от привидна стабилност; всъщност, оказа се, че аз съм живял в илюзия, преди да се срещна със смисъла на съня. Колко странно и загадъчно е преживяването на ирационалното и как може да преобърне живота ти не наопаки, а просто да те върти в една центрофуга, от която ти се завива свят и не знаеш къде е горе, къде е долу /та нима не знаете и Вие, че в онзи свят няма горе и долу и че всичко е Едно!? Аз го преживях и осъзнах тогава/. Завихрянето понякога е голямо и ми е трудно да дишам, но след това усещам как дробовете ми се изпълват с кислород, който достига до материята на всяка клетка и я обновява по един невъобразим начин и аз самият се превръщам в един организъм с променена кожа и структура.

Така и аз се родих отново!

За мен психологията е и раждане.

Да, тишината е науката за душата – чрез нея мога да се докосна, проникна и живея в Природата в най-чистия й вид. Понякога търся сложността в живота, а в крайна сметка във външен план простите събития и преживявания ме отведоха до Сатори, а във вътрешен – чуването и осъзнаването на гласа на моите сънища, които всъщност бяха моя заглушен вътрешен глас, de profundis.

Подводният живот е пъстър и наистина прилича на снагата на океана със своите нюанси. Обичам водата. Мога да плувам. Вървя по своя вътрешен път, който аз чертая. С времето разбирането ми за Пътя се превърна в нещо съвсем естествено и необходимо, за да мога да бъда продуктивен. Вече създавам, а не само правя впечатление. Творя – а не умирам бавно и глухо.

Ето и сега е есента. Идва тя и покрива всичко в своята жълто-кафява премяна. Облича ме и ме подготвя за студа, където всичко на повърхността започва да замира, за да може на скрито да се формира новия живот и избуи през пролетта.

Не, не чакам пролетта. Изморително е постоянно да раждам!

Есен е, а вътре в мен няма сезони.

Аз съм и есента, и не.

Дишам и се наслаждавам на нахлуващия в мен вятър, който ми носи аромата на сънищата. Подушвам ги и сядам на масата заедно с тях…

Благодаря ти тишина, че ми позволяваш да чувам сънищата си!

 

Автор: Радослав Иванов

Картина: The alchemist who has achieved illumination by Raymondo Passero