Полезно

Намерете полезна информация за вашето психично здраве.

Приказка за хазарта

Може би всеки от вас е чувал по няколко думи за Хазарта и се е удивлявал на разказаните му истории за хора, които са били дълбоко засегнати от тази страховита и коварна болест. Бих искал и си позволявам да наричам хазарта страшна болест, тъй като тя представлява един голям душещ и отровен октопод, чиито пипала достигат до всички кътчета в живота на страдащия.

Нека сега ви разкажа една приказка за живота на Октопода!

 

„Големият кафяво-черен октопод“

 

„В едно кралство насред единия край на света в огромен, студен и сив замък живеело кралското семейство. Кралят бил на средна възраст и все още обичал често да ходи на лов в далечните земи, защото, откакто почнал да преследва дивеч, там плячката била най-голяма, гората най-гъста и жените най-хубави. Заминел ли за там, той не се връщал с години, макар семейството му да го чакало и синът му да растял често без бащината подкрепа и сила. Кралят си мислел, че след като всичко е негово, значи наистина го притежава!

По същото време, кралицата, особено красива и обаятелна жена, в началото много страдала, че мъжът й толкова дълго го няма в замъка, но с годините започнала да се наслаждава на своята самостоятелност. Влюбила се в ковчежника, който бил по-млад от нея с около петнадесет години и притежавал остър и пресметлив ум и снажно тяло. Той решил да се възползва от уязвимостта на кралицата, защото разбрал, че тя била лудо влюбена в него. Разполагал с кралската хазна като със своя и разпределял парите по свое усмотрение. Раздавал пари на гуляйджийте и несретниците, а на работливите и честни хора налагал по-големи данъци.

Кралството започнало да запада, а земите все по-често пустеели, защото нямало кой да ги обработва. Стопаните страдали за изоставената земя, но и не искали да работят на ангария. Това се отразило на кралската хазна, която ставала все по-изпразнена и бедна. Като че ли земята им го връщала – нейната пустота се просмуквала в сърцата на хората и те започнали да съхнат, превръщайки се в трудно туптяща трепет.

Годините се изнизвали и кралското семейство не подозирало как с времето в замъка се родил един огромен кафяво-черен октопод. Тяхното безгрижие се превърнало в грижа за чудовището.

В тази атмосфера растял и живеел единственият престолонаследник – принцът. Останел ли за по-дълго сам в някоя от стаите, направо се побърквал. Липсвала му любовта на родителите. Не знаел какво да прави със сухотата в себе си! Бездействал сам в широките и просторни стаи, в които отеквало неговото дишане и се превръщало в скрибуцане на стара и захвърлена с времето цигулка. Трудно му било да общува със себе си и затова все търсил начин я някой шут или пък било то пътуващ музикант, менестрел да го забавлява със своите театрални, музикални и поетични умения. Приключвало представлението на артиста и той тутакси обличал върху лицето си маската на дълбоко ранения воин, накуцващ с единия крак и плюещ кръв от устата, вследствие на поредното съсичане от нечия дълбока сабя, образувайки канал в тялото му. Очите на принца също се променили и от игривокафяви се превърнали в мътножълти, напомнящи полуразлагащо се и вкоравяващо се листо. Походката му станала вяла, а тялото се отпуснало и гърбът все повече се превил и приближавал към земята, показвайки на другите, че има нужда от опора и връщане към онова време, в което майка му го държала в скута си, подпирала неговата главичка и го милвала нежно. Така той се чувствал защитен и сигурен в обкръжаващия го свят. Сега това не било възможно, защото вече бил пораснал, но някъде вътре в него все още бил запален огън – може би там долу, в неговата душа майката му е запалила огъня, а баща му се грижи той да не загасне – който обаче бил толкова далече от него, че едва-едва се усещали неговите топли пипала.

Един ден принцът решил, че ще е добре да види какво става по света и тръгнал на пътешествие. Напуснал замъка и поел в странстване. Взел със себе си един паж и своя бял кон. Препускал по земята в галоп, все едно бяга от нещо, подпирайки се върху вътрешния си емоционален вихър.

Времето се променяло и колкото повече се отдалечавал от замъка, толкова повече слънцето го следвало по петите му. Отбил се в един малък град и решил, че там ще пренощува. Влезнал в местната кръчма и що да види: суматоха от пияни небръснати и мръсни мъже, които надигат бокали с вино, оливайки се по мазните си бради, смееки се грозно и усмихвайки се сластно на възпилничките свобомислещи жени, които пощипвали по задните бузи и сочейки с поглед стаите под наем на горния етаж. Понеже принцът никога не бил стъпвал по тези земи, никой и не го разпознал, а и той не искал. В единия край на кръчмата около една маса имало струпване от мъже, които гледали как други играят карти и залагали имуществото си. След поредната изпита чаша, принцът решил, че също иска да опита на поиграе, защото видял как единият от мъжете спечелил цяло състояние. На него не му били необходими пари, но искал сам да се опита спечели, а все даром да получава. И той влезнал в играта! Понеже му било за първи път му провървяло. Спечелил цяло състояние. На другата сутрин пажът натоварил парите на коня и тръгнали в неизвестна посока. Движили се без път и посока. Във всяко едно място, в което спирали, принцът намирал играчи на комар и се присъединявал към тях. Почнал да му харесва този живот! Виждал, че може и по този начин да препечелва, но и не знаел защо го прави, тъй като има цяло състояние. Някакси вътрешният инстинкт за игра ставал все по-силен. Той отглеждал и хранил октопода, който вече заживеел и се развивал в цялата му вътрешност: неговите пипала се вкопчвали във всяко кътче на душата, душейки искриците живот; гмуркал се надълбоко и давил с радост, след което отново изплувал усмихнат с поредната си жертва – искреност, саможертва, честност, преданост, любов…; раните от захапките и схватките му ставали все по-дълбоки; появили се места, в които костта била оголена, предизвикваща появата на скелета. Принцът се превърнал в призрак. Спял през деня, а през нощта играел. Мислил си, че играе с пари, имущество, но не си давал сметка, че тази игра е опасна, а и да го правил, вече било много трудно да се отскубне от пипалата на октопода, който нараствал с всеки изминат ден. Не осъзнавал, че играе с чудовище в себе си!

Слънцето греело жестоко и изсушавало всичко, що е под земята. Нивите били все по-жълти и назъбени от грамадните твърди парчета пръст.

Една нощ принцът вървял унил, защото загубил огромна част от бъдещото си състояние и се чудил как да си го върне. В ъгъла на една стара и схлупена къщурка се бил свил един мърляв старец. Той спял, но от стъпките на прица отворил очи и като го погледнал не бил вече способен да ги затвори отново. Той видял огромната черна тъга в неговите очи. Усетил липсата на обич и самота и му дожаляло и решил да го спре и почерпи с вълшебна отвара. Принцът се съгласил и изпил две чаши от чая на дядото. Удрямал се, главата му са завъртяла и той започнал да вижда пред себе си образа на майка си, играеща щастлива валс с баща му. Гледал ги как те се смеят и колко са щастливи и се обичат. Той се намирал отстрани в кушетката и наблюдавал радостно техният съвместен триумф на любовта. Те го прегръщали и целували, а той се смеел с червени бузки и показвал млечнобелите си ръчичка изпод завивката. Обичта била неговия килим и меко одеяло. Събудил се стреснат и замислен. Разбрал какво иска да спечели чрез хазарта!

Още на сутринта принцът се насочил обратно към родния замък. Вече знаел накъде отива!“

Автор: Радослав Иванов

Painting Octopus by Oleksii Gnievyshev

Затлъстяване

Затлъстяването е много бързо растящ и тревожен здравословен проблем на нацията. То представлява хронично патологично състояние, което се характеризира с натрупване на ексцесивно (прекомерно) количество мастна тъкан в организма на човека, дължащо се на увеличение на броя и/или размерите на мастните клетки. Затлъстяването е резултат от нарушен енергиен баланс – висок енергиен внос и/или намален енергиен разход. В зависимост от степента на натрупване на мастна тъкан, състоянието се определя като наднормено тегло или като затлъстяване.

Според Световната здравна организация, затлъстяването е състояние, което има опасни за човешкото здраве последици: потенциално увеличение на риска от хипертония, сърдечни заболявания и инсулт, диабет тип 2, заболявания на жлъчния мехур, хронична умора, астма, сънна апнея, злокачествени образувания, ставни проблеми и дихателни заболявания и други. При жените затлъстяването може да доведе до проблеми в репродуктивната система. Проучвания показват, че някои случаи на затлъстяване могат да доведат до смърт.

Причините за наднорменото тегло и затлъстяването рядко се ограничават до генетични, физиологични фактори, различни заболявания и на фактори на средата, защото това, което правим или не правим често е резултат от нашите мисли и чувства. Например, чувства на тъга, депресия, тревожност, стрес, често карат хората да ядат повече, отколкото обикновено, затова е необходимо да преработим тези неприятни емоции, чувства, мисли, преживявания, за да не доведат до дългосрочни проблеми. В такива случаи храната се използва като механизъм за справяне с тези неприятни състояния. Хората с наднормено тегло често имат промени в настроението. Когато те се чувстват в затрудненото положение се обръщат към храната, която само временно подобрява тяхното настроение, но това от своя страна води до нарастването на дисфорията, поради неспособността им да контролират стреса, на който са подложени. Възникналата вина може да активира цикъл, който води до непрекъснат модел на използване на храна, с цел справяне с емоции. Този модел е особено приложим ако има генетична предразположеност към напълняване или вредна среда, която предполага лесен достъп до висококалорични храни и слаба физическа активност.

Затлъстяването може да се предизвика поради пренебрегване от страна на родителите, които са твърде заети със своята работа. Тези родители не разбират емоционалните нужди на своите деца, които остават в един емоционален глад за внимание. Тяхната празнота за любов, признание и приемане е запълнена с храната. Тази болка и отхвърляне често е защита срещу необходимостта да се угоди на другите и да бъдем перфектни. Затлъстелият човек поставя нуждите на другите пред своите. Неговите нужди не са изпълнени и храната продължава да запълва празнината.

Когато в детството над детето е упражняван прекомерен контрол, в един момент то може да се адаптира, но в крайна сметка започва да се бунтува срещу фигурата на власт. А детето се научава да се бунтува в ранна детска възраст чрез храната и това е част от нормалното развитие. Нервното хранене и отказа от храна са начини за разиграване и връзка с фрустрацията. Когато имаме твърде много правила и липса на забавление, детето се обръща към храната, за да си достави емоционално удоволствие. То си казва: „Вие не можете да контролирате начина по който аз ям“ и тогава започва да яде сладко и нездравословна храна. Този оформил се със затлъстяване човек ще интернализира критичната нагласа на фигурата на майката и строгите правила за неговото възпитание. Това води до безплодни опити за диети. Във вътрешния си диалог тези хора възприемат себе си като безполезни и жалки, защото не могат да се справят и използват храната като средство за успокоени, нещо което са усвоили още в детството си.

Дете, което е неглижирано и изпитва потребност от внимание и контакт, е изправено пред непосилни емоции, с които не може да се справи. За да поддържа контакт със своите родители, детето ще приеме вината за случилото се и ще обърнат гнева на вътре в себе си. Ще изпитват вина и ще започне да вярва, че е лошо. Чувствата на тъга, гняв, срам, създават чувство на безполезност. Вярването, че е лошо и безполезно ще доведе до ситуации в живота, които да проверят и докажат техните решения по време на детството. Като възрастни тези хора във взаимоотношенията си ще изпитват отново срам. Техния страх от конфликт и вяра, че са виновни води до настоящото им положение. Срамът и ниското самочуствие продължават, а храната отново се използва за успокоение. Затлъстяването може да се използва като апел към света, да кажеш, че аз не струвам нищо, стойте далеч, аз съм лош.

Най-ранните ни преживявяния на тялото

остават с нас и се превръщат в основния градеж на това

как ние виждаме света!

Наднорменото тегло и особено затлъстяването често се придружава от депресия, като те взаимно си влияят и оказват влияние. Жените са около два пъти по-склонни към влизане в депресивни състояния и депресия. Това се дължи на по-честите хормонални промени в техния организъм и по-голямата чувствителност към стрес. Според позоваване на резултати от проучване, споменато от Американската психологическа асоциация, затлъстяването при жените се свързва с 37 % повишение на депресивния фон на настроението. Има силна корелация между висок ИТМ /индекс на телесна маса/ и суицидните мисли. Депресията може да причини и да е резултат от стрес, който от своя страна може да доведе до промени в хранителните навици. Много хора трудно се възстановяват след преживяването на инциденти, катастрофални събития, загуба на работа или близки хора, трудности във взаимоотношенията или когато са изправени пред сериозен медицински проблем. Тогава те несъзнателно започват да се хранят твърде често и/или в големи количества и намаляват своята физическа активност. След време този начин на хранене става навик и тогава е трудно да го променим, а така той започва да влияе негативно върху нас самите.

Психологическите последици от прекомерното хранене са много. Хората с наднормено тегло и най-вече страдащите от затлъстяване се характеризират със слаба воля и мотивация. Те често са наясно с тези свои личностни черти и/или негативни мнения, които вероятно биха могли да доведат до промени в тяхното настроение, тревожност и злоупотреба с психоактивни вещества. Често са подложени на дискриминация в междуличностните си взаимоотношения – работни и в близък кръг от хора; често страдат от ниско самочувствие и се чувстват неудобно заради своето тяло. Тези чувства могат да доведат до напрежение в интимните и романтически взаимоотношения. Голям процент от затлъстелите хора мислят за бариатрична хирургия. Обикновено тези хора имат зад гърба си голям брой опити за отслабване, с малък или никакъв успех. Провалилите се опити действат обезкуражаващо, създават чувство на безнадеждност, безпомощност, обезсърчаване.

В заключение мога да кажа, че психологичните и поведенчески проблеми играят огромна роля в развитието и последиците от наднормено тегло и затлъстяването.

 

 Всякакъв вид помощ и интервенция при затлъстяване

е непълна без психотерапия!

 

Ако просто атакувате проблема с теглото, можете да загубите няколко килограма, което може да бъде много окуражаващо. Това ще ви даде сила и подобри самочувствието,  но няма да засегне корена на проблема, а до него може да се стигне само чрез дълбинна терапия, каквато е аналитичната /юнгианска/ терапия.

 

Лечението трябва да отчита и емоционалната роля на храната в живота на пациента и неговите нездравословни навици!

 

При лечение на наднорменото тегло е необходим мултидисциплинарен подход, който се справя с психологически, социални, физически и фактори на околната среда, защото по този начин се гарантира цялостна грижа, както и най-добрите практики и резултати.

 

Радослав Иванов

Да си жертва

Самата дума „жертва“ извиква в мен чувства на мъка, тъга, липса на упование в себе си, дистанциране и желание за бягство. И веднага се питам дали мога да избягам дори когато го искам? Въпрос, който изисква сериозен размисъл!

Да продължим по-нататък.

Много от нас са чували или познават жертва на нечия жестокост и веднага биха я посъветвали: „Махни се от него“, „Как го търпиш?“, „Не виждаш ли какво ти причинява?!“, „Защо си го причиняваш?“, Ти не заслужаваш това отношение“… Да, добри съвети, но доколко те са изпълними от жертвата? Отново стигнахме до психологията на жертвата, за да си отговорим на множеството въпроси, които изплуват в съзнанието ни във връзка със сложните взаимоотношения жертва – насилник. Нека да разберем.

Учението за жертвите се нарича виктимология и произлиза от думите victim – жертва и λογος (логос) – слово, наука. Пръв Бенджамин Менделсон използва понятието „виктимология“. Ханс фон Хентинг твърди, че често съществува „престъпна симбиоза“ между жертвите и правонарушителите, като жертвата стимулира правонарушителя към криминална реакция, насочена към нея. Той нарича тези жертви „активиращи страдалци“ и смята, че са четири типа:

  1. Такива, които желаят нараняване /подчиняващи се/;
  2. Такива, които правят това, за да получат по-голяма печалба /затварящи си очите/;
  3. Група, която си сътрудничи /допринасящи/;
  4. Тези, които провокират или подбуждат /търсещи си го/.

Жертвите на агресия могат да се разделят на две отчетливи категории:

  1. Тези, които са виктимизирани /не играят никаква роля в ставането жертва/;
  2. И онези, които са виктимиращи /подпомагат ставането жертва/.

Въпреки класификациите на жертвата, съществената част е нейната менталност, а това е психологически термин, който отразява определен дисфункционален начин на мислене, при който човек се стреми несъзнателно да бъде тормозен, преследван, за да привлича внимание или да избегне самостоятелна отговорност. Казано по друг начин, да имаш мисленето на жертва, означава, че обвиняваш други хора и обстоятелства за нещастието, което чувстваш. Никой не се ражда с мислене на жертва, както и клинично депресиран или тревожен. Това е придобита черта на личността, което означава, че е резултат от условията на живота в ранните години /детство/ и механизми за справяне. Повечето жертви като малки са били насилвани и подлагани на психически, физически или сексуален тормоз. Себевиктимизацията може да се развие и чрез взаимозависимите отношения, които сме имали с нашите родители или чрез наблюдение на жертвено поведение. Въпреки че не можем да променим своето детство и тогавашните ни взаимоотношения, сега като възрастни сме способни да трансформираме отношението към него и така да се избавим от клопката наречена „жертва“.

Ето списък на двадесет и три белега на жертвеното мислене:

  1. Постоянно обвинявате други хора или ситуации за своето нещастие;
  2. Вие притежавате философията „животът е против мен“;
  3. Вие сте цинични или песимистични;
  4. Виждате проблемите си катастрофално и ги решавате не на части;
  5. Мислите, че другите целенасочено се опитват да ви наранят;
  6. Смятате, че сте единствения човек, който е бил малтретиран;
  7. Продължавате да преживявате болезнени спомени от миналото, които ви карат да се чувствата като жертва;
  8. Дори когато нещата вървят добре, ще намерите начин да се оплачете за нещо;
  9. Отказвате да обмисляте други перспективи, когато говорите за проблемите си;
  10. Чувствате се безсилни или неспособни да се справите с ефективно с проблема или живота като цяло;
  11. Чувствате се атакувани, когато ви се предостави конструктивна критика;
  12. Вярвате, че не сте отговорни за това, което ви се случва в живота;
  13. Вярвате, че другите са по-добре от вас;
  14. Наслаждаваш се на самосъжаление;
  15. Привличаш хора като теб, които се оплакват и се чувстват жертви;
  16. Вярвате, че светът е лошо място;
  17. Харесвате да споделяте трагичните си истории с други хора;
  18. Имате навика да обвинявате или атакувате тези, които обичате за това как се чувствате;
  19. Чувствате се безсилни да промените обстоятелствата си;
  20. Очаквате да получит съчувствие от другите и когато не го получите се разстройвате;
  21. Отказвате да анализирате себе си, потърсите помощ от психотерапевт или подобрите живота си;
  22. Склонни сте към еднократно споделяне на свои травматични преживявания, макар да знаете, че така няма да се справяти с проблема;
  23. Непрекъснато се унижавате.

Продължението оставям на вас!

Картина: Parandis Araei
https://lonerwolf.com/victim-mentality/

Вълшебният чувал

Бях на улицата, сам.

Вървях. Не се оглеждах. Главата ми беше клюмнала и търсеше жадно онази творяща енергия, която, виде ли е човек, придобива специфичната си форма и цвят. Взорът ми пронизваше Гея и превръщайки се в Амундсен достигна до най-желаното. То усети и разкодира моята мечта, смисъл и най-висша ценност и набързо събра всичките си части в едно и роди ЛЮБОВТА,  която беше скрита в най-дълбокия и ВЪЛШЕБЕН ЧУВАЛ, изтъкан от майсторските ръце на мен самия.

Бях на улицата, но не сам.

Вървях с вълшебния чувал на гърба си и сякаш от нищото един чужд глас се промъкна в моята вселена:

– Тежък е, нали?! – обърна се към мен един възрастен мъж, дошъл изневиделица отнякъде. След което се взря в мен и ме прониза с изсветлелите си очи. Това продължи няколко дълги секунди, в които аз се чувствах целия оголен, сякаш съм току-що родено пиле и ме попита:

– Знаеш ли защо се усеща така? – устните му се извиха нагоре.

– Да – отговорих му мигновено, – защото ЛЮБОВТА Е ГОЛЯМА!

Господинът се усмихна многозначително и изчезна така, както се беше появил. Явно нямаше повече занимания с мен.

Продължих пъплейки с огромния товар по един стръмен път с много завои. Бях прегърбен, но и щастлив, защото усещах върху себе си как той диша и ме променя. Вибрациите, които усещах от него, предаваха ПОСЛАНИЕТО НА ЖИВОТА към мен.

Вече нямаше улица.

Нямаше и хора.

Бяхме само АЗ И ВЪЛШЕБНИЯТ ЧУВАЛ. Той ме топлеше, повиваше и връщаше в онова завинаги забравено време, в което човек се чувства най-сигурен и защитен.

Постепенно природата, всичко за мен се промени – снежнобелите облаци се стелеха един върху друг, гушкаха, мъркаха и дишаха свободно, пращайки усмивки там долу; дъждът вече не пронизваше и раздираше плътта ми, а галеше майчински;  тревата се съвзе и ококори своите многобройни очи, пеейки ми сладко, а аз се търкалях в зеления килим и не спирах да се усмихвам; реката не бързаше тревожно – мина покрай мен, обърна се и ме изплиска с  образувалите се балончета, дарявайки ме с чистота; дърветата вече не бяха войници в очите ми, а пазители на извечността.

С хода на времето формата на съществуване „АЗ И ВЪЛШЕБНИЯТ ЧУВАЛ“ премина в невидимия свят. Тя се претопи в мен – тялото ми погълна жадно цялата нейна материя и най-дребни късчета, трасформирайки се в безспирен поток от червена енергия.

… събудих се.

АЗ СЪМ ВЪЛШЕБНИЯ ЧУВАЛ!

Автор: Радослав Иванов

Рисунка: A man carrying a Sack – Adriaen van de Venne

Алтруизъм, склонност към алтруизъм и патологичен алтруизъм

В религията, различни аспекти на културата и в съвременното общество често се говори, пише, възпитава да сме загрижени за благополучието на другия, с една дума да проявяваме алтруизъм. Характерно за него е, че ние мислим за другия, изпитваме чувства на дълг, отговорност, лоялност, без да очакваме полза и възвращаемост от нашите действия. Но като всичко в природата и алтруизмът си има своята тъмна страна, която, според мен, остава все още много непозната и затова си мисля, че, за да може написаното от мен да е по-цялостно, е нужно да се изследва и покаже поне част от нея – това е територията на патологичния алтруизъм, който е свързан с компромисите и със склонността към алтруизъм.

„Реалността трябва да има предимство пред връзките с обществото, защото природата не може да бъде заблудена“

Ричард Файнман

Чувствата ни на емпатия към другите, заедно с желанието да бъдем харесвани, пристрастия към потвърждение, склонност към преданост, емоционалната зараза и егоцентричното вярване, че знаем кое е най-добро за другите, могат да ни заблудят и доведат до силни и често ирационални илюзии за помощ, т.е. собствените добри намерения, заедно с различни когнитивни изкривявания, понякога могат да ни заслепят от вредните последици от своите действия. Тази динамика на патологичния алтруизъм включва субективни просоциални действия, които са обективно антисоциални.

В основата на патологичния алтруизъм са действията или реакциите, основаващи се на непълния достъп или невъзможността за обработка на широк спектър от информация, необходима за вземане на разумни решения, които се привеждат в съотвествие с културни ценности, свързани с алтруистичното поведение. То може да бъде подтикнато от случайни, несъзнавани или умишлени причини и може да доведе до вредни последствия както за другия, така и за самите нас.

Патологичният алтруист е човек, който притежава огромното желание да помогне на другия, но по този начин му наврежда и/или наврежда на себе си. Широко известни примери за такава личност е, например, свръхангажираността и свръхпротекцията на майката в живота на детето, което води до трудности на детето при изява на своите социални умения, тъй като така те не се развиват нормално; нереалистична самооценка; различни психични разстройства и други. В този случай думите, които често майката използва са: „Недей, мама, да не се нацапаш“, „Баща ти ще го оправи“, „Нека да ти помогна“, Не се напъвай толкова, злато мое“, „Чакай, аз ей сега ще се обадя“, „Ти трябва да станеш лекар, защото е престижно“ и т.н. Понякога това продължава и когато детето е вече възрастен човек.

Друг пример за патологичен алтруизъм са особени взаимоотношения между съпруг и съпруга, при които жената е подложена на тормоз /сексуален, психически, физически/ от страна на мъжа или обратно. Жертвата проявява патологичен алтруизъм. Тук често жертвите използват следната лексика: „Той не искаше толкова силно да ме удари“, „Той ме обича!“, „Аз си го заслужавам“, „Аз го предизвиках“, „Той каза, че това е за последен път“, „Не мога без него. Как ще се оправя?“ и прочие /в последния пример използвам жената за жертва, тъй като статистиката показва, че по-често жените са насилвани в домашна среда от мъжете, но има и мъже, които са жертва на подобни поведенчески реакции/.

В днешно време прави впечатление, че децата често са оправдавани и подкрепяни, а не санкционирани за своите девиантни и неправомерни действия. Такива са случаите, при които бащи отиват в училище да се разправят с учителите поради поведенческите проблеми на детето си, защитавайки го. Чрез своя патологичен алтруизъм  тези бащи изграждат у децата си образ за нарушаване на обществените норми и граници. Разбира се, това рефлектира върху цялото общество, част от което е и той.

Гореописаните поведения са облечени под формата на „За твое добро“, но в основата им стои патологичния алтруизъм.

Добрите намерения могат да доведат до алтруизъм и патологичен алтруизъм и затова е важно двете форми да се различиват. Наясно съм, че понякога границата между двете е трудно доловима и същевременно продиктувана от особеностите на психологията на човека, проявяващ патология.

Патологичният алтруизъм може да функционира не само на индивидуално ниво, но и в много различни аспекти и нива на обществото и между обществата.  Всички те са водени от свои комплекси.

От еволюционна гледна точка, патологичният алтруизъм може да се смята за модел на възпитание или благоприятно поведение с еволюционно неуспешни последици. Такива примери могат да се открият в животинския свят, където индивид от един вид се грижи за индивид от друг вид, отделяйки огромни ресурси за това.

Емпатията е част от алтруизма, но тя не е еднакво положителна характеристика. Тя е свързана с емоционална зараза, мотивирано разсъждение, склонност да се грижиш само за тези, които харесваш или са от твоята група /например на религиозна основа/. Прекалената емпатия води до емоционално прегаряне, дистрес, повишена тревожност…

За да се справим с патологичния алтруизъм е добре да се обърнем към себе си и се опитаме да видим разликата между алтруизъм и неговата патологична страна. На вътрепсихично ниво, патологичният алтруизъм е продиктуван от определени комплекси, които много трудно личността може да контролира или не може, защото те са придобили формата на автономни. Осъзнаването на тези комплекси ни води до премахване на патологичния алтруизъм.

Радослав Иванов

Член и представител за България на Европейско общество за травма и дисоциация /ESTD/

Дами и господа!
Искам да ви се похваля. И го правя, защото всички го заслужаваме.
България вече е включена в картата на Европейското общество за травма и дисоциация /European society for trauma and dissociation/, чиито представител за страната ни съм аз.
Радвам се!
С членството ми се отварят нови пътища и пространства за обучения, повишаване на квалификацията и професионалните умения, за да можем ние /психолозите, психиатрите, психотерапевтите/ да помагаме още по-успешно на хора преживели различни психични травми и страдащи от дисоциативни разстройства.

https://www.estd.org/countries/bulgaria?fbclid=IwAR39f_RTev19vex8t3RVzSnAOgTWo_vtg3Rfk4M7lIY_0NgiLQEkUlcs8sg

Изгубваш себе си – намираш себе си

Човекът крещеше побесняло, подивяло, но и изморено, изцъкляше очи, опъваше своите жили, които приличаха на филизи от асми, пъплейки бавно, но сигурно по нечия снага; гърлото се извиваше, опитвайки се да прилича на движеща се змия, бълваше огън и водни слузести пръски,  изливайки вътрешностите му върху голия сив камък, отразяващ неговата дълбоко загнездена болка. Разля се сиво-черна магма върху сивото палто на камъка. От допира във въздуха се разнесе слабо видима пара, сякаш киселина се разля върху нещо живо. Чу се съскане и болката се прероди в нова болка!

Петното с времето започна да попива и поема навътре, за да провери докъде може да стигне. Дълбаеше и оформяше бразди върху каменното тяло, деформирайки го, предавайки му вид на опечалена вдовица. Камъкът вибрираше от невидимата сила и се опитваше да се противопостави на свредела, макар да знаеше, че на гърба му е гравиран стонът на хиляди животи и че това е поредния човешки прорез върху него.

Мълчеше и стискаше зъби. Проклинаше своята съдба. Молеше се на Господ, но и той не го чуваше. Правеше опити да мръдне, но не успяваше, защото беше просто поредният камък, а това го правеше ограничен в своите действия от другите – понякога водата го къпеше и събуждаше в него желание за живот, тикайки го на различно място; слънцето му даваше топлина и закрила от студената нощ; зората му се усмихваше сутрин, а луната го галеше майчински; снегът го стискаше за врата, а ледът – трошеше ребрата му.  

С възрастта ограничеността прерасна в рак.

Ракът – в отрова за душата.

Тишина.

Тишината дойде от замлъкналия вой на човека  и уплаха на птиците. Нямаше животни. Бяха само те – човекът и камъкът един срещу друг, замлъкнали – единият априори, другият – от живота.

Човекът застана на колене с протегната и впита лява ръка в оформената от него дупка в душата на камъка. Стоейки неподвижно, времето вътре в него се беше превърнало в безвремие. Намираше се в онази част от съществуването си, в която нямаше посоки, а само пусти улици, трасиращи гънките на Вселенския мозък. Външното за него нямаше значение. Празнината се впи като оса и смучеше жадно медовината му.

Една сълза от човека се отдели и започна своя бяг към Гея. Превърна се в поток от мръсна енергия, жадуваща за изцеление. Допря се до майката земя и се претопи в нея. Случващото се пробуди в човека изблик на чувства, превръщайки се в мръсна пяна от жал, мъка, тъга, вина, срам…

Изправи се и прокърви. Седна изтощено. Тялото му тежеше като камък.

В това време камъкът безропотно го гледаше и си мислеше: „А аз на кого да плача? Ето ме, сам и неподвижен. Идват при мен и си отиват, оставяйки части от себе си, без дори да ме питат. Да, не говоря, а само слушам. Та те даже ме нямат за нищо. Просто един безмълвен и студен камък без сърце“.

Великата майка наблюдаваше случващото се и не изтърпя. Замахна със своята златна пръчка и от нея се отдели огнена звезда, чиито пръснати лъчи огряха човека и камъка. Движещият се сякаш се събуди от хтоничния сън и погледна с усмивка и радост в очите камъка, помилва го с дясната си ръка и доближи своето тяло до безжизнената и твърда плът. Камъкът веднага усети топлината от допира, пресви своето тяло, затвори спокойните си очи и се отпусна в своя вечен сън.

Великата майка отмести своя мъдър поглед.

 

Автор: Радослав Иванов

Картина: Portrait of a crying stone by Camelia Patrunjel

 

 

 

 

 

 

 

Соматизация и соматоформни разстройства

Соматоформните разстройства са тежка форма на соматизация, където физическите физическите симптоми могат да причинят голям дисстрес, която често протича дълго във времето. Обаче, хората със соматоформни разстройства са често убедени, че техните симптоми са физически причинени.

Какво е соматизация?

Соматизация – от гр. Soma=тяло.

Когато физически симптоми са причинени от ментални /психологически/ или емоционални фактори, състоянието се нарича соматизация. Например много хора имат главоболие от стрес, но стресът и други психичноздравно проблеми могат да причинят много други физически симптоми като:

  • Болки в гърдите;
  • Умора;
  • Виене на свят, замайване;
  • Болка в гърба;
  • Усещане за гадене, повръщане.

Как може нашият ум да причини физически симптоми?

Когато соматизираме, психическият или емоционалният проблем се изразяват частично или основно като един или повече физически симптоми. Тези симптоми са реални, а не въображаеми /наистина ви боли кракът, гърба, имате схващания, частични парези и прочие, но причината за тях е психична, а не телесна, защото медицинските изследвания показват, че тези органи не са физически болни!/.

Соматизацията може да възникне и при доказана телесна болест.

Какво представляват соматоформните разстройства?

*Соматоформни разстройства – Основната характеристика са упорити оплаквания от телесни разстройства, придружени от непрестанно настояване за медицински изследвания, въпреки повтарящите се негативни резултати и уверения от страна на лекарите, че симптомите не са телесно обусловени. Ако съществуват някакви телесни разстройства, те не обясняват същността и размера на симптомите или дисстреса и свръхангажираността с тях от страна на пациента.

Соматоформните разстройства са крайната степен на скалата на соматизацията. Така че физическите симптоми продължават да съществуват в дългосрочен план и/или са тежки, но не и причинени от физическо заболяване, което да обяснява симптомите.  Тук се включват: психогенно главоболие, психогенни болки в гърба, соматоформно болково разстройство, психогенна екзема и уртикария, скърцане със зъби, спиране на месечния цикъл, сексуални проблеми и други.

Основните симптоми могат да варират в различни моменти. Засегнатите хора са склонни да реагират емоционално на техните симптоми. Така че те могат да опишат техните симптоми като „ужасни“, „непоносими“ и т.н. и така да се засегне ежедневното им функциониране.

Най-често разстройството се развива на възраст между 18 и 30 г. и по-често засяга жени.

Хипохондрия

При това разстройство пациентите вярват, че страдат от някаква сериозна болест. Например, че главоболието им е причинено от тумор в мозъка или че лек обрив е признак на рак на кожата. Дори леки болки и нормални усещания могат да се възприемат като предупреждение за възникване на сериозна болест. Хората с това разстройство имат много страхове и отделят много време в мислене за своите симптоми. Много често посещават лекари с различни специалности, за да се уверят, че не са болни. Отиват при един лекар, който им показва изследвания и им обяснява, че не са болни, но в този момент те си мислят, че лекарят не е „видял“, „допуснал е грешка“ и това ги кара да посетят следващия специалист. Всичко това е съпроводено със силна тревожност и страхове.

Телесно дисморфно разстройство

Това е състояние, при което човек прекарва много време в притеснение и загриженост за външния си вид. Човек с такова разстройство може да се фокусира върху физически дефект, който другите хора не могат да видят. Или че има лек физически дефект, но опасенията за него са твърди силни. Например човек може да си мисли, че има странен нос или кожен дефект и въпреки това никой друг да не го вижда или ако го види да го счита за съвсем обикновен и незначителен. Обикновено такъв човек прекарва много време пред огледалото, опитва се да скрие дефекта и т.н.

Конверзионно разстройство

Конверзионното разстройство е състояние, при което човек има симптоми, които предполагат сериозно заболяване на мозъка или нервите, например:

  • Пълна загуба на зрение /тежко увреждане на зрението/;
  • Глухота;
  • Слабост, парализа или зитръпване на ръцете и краката.

Симптомите обикновено се развиват бързо в отговор на стресова ситуация. Стресът се преобразува във физически симптом.

Конверзионното разстройство обикновено възниква между 18 и 30 г. и по-често се наблюдава при жени. Продължителността му е различна.

Персистиращо соматоформно разстройство

Това е състояние, при което пациентът има постоянна болка, която не може да бъде приписана на телесно разстройство.

Как се лекуват соматоформните разстройства?

Главното лечение е психотерапия. Големи подобрения се постигат чрез аналитична /юнгианска/ терапия, която води до намаляване и отшумяване на болките.

Приемът на лекарства често не намалява страданията на пациентите, но това зависи от тежестта и продължителността на състоянието им.

*Психиатричен енциклопедичен справочник

Радослав Иванов

/юнгиански психотерапевт под супервизия и клиничен психолог/

0878 66 15 36

 

Трипанофобия

Трипанофобията представлява необосновано силен и патологичен страх от игли и спринцовки и поради това, поведенческите реакции на страдащите от тази фобия често водят до избягване на медицински грижи и лечение – поставяне на ваксини, упойки, вземане на кръв и други интервенции, и по този начин фобията се превръща в много мощно животозастрашаващо състояние.

Само мисълта за игли и/или спринцовки предизвиква панически ужас, ускоряване на пулса, повишаване на кръвното налягане, треперене, обилно изпотяване, задух, изсъхване на устата, замайване, гадене, загуба на съзнание и други.

Лечението на трипанофобия се лекува успешно чрез юнгианска терапия.

Радослав Иванов

/юнгиански психотерапевт под супервизия и клиничен психолог/

0878 66 15 36

Приказка за хазарта

Може би всеки от вас е чувал по няколко думи за Хазарта и се е удивлявал …

Затлъстяване

Затлъстяването е много бързо растящ и тревожен здравословен проблем …