Полезно

Намерете полезна информация за вашето психично здраве.

О, мой Дуат!

О, мой Дуат![i]

Лято.

Заник…

На път съм към не-себе си, макар и да не осъзнавам напълно накъде съм тръгнал и къде точно отивам. Може би точната дума е „някъде си“, неопределено, защото точно неопределеността най-добре характеризира липсата на материя. Ех, мой Дуат! Винаги си ме привличал и то без ясна причина: усещал съм едно притегляне от теб към мен, без да те познавам, но с огромно желание да ми станеш близък; имал съм в ума си теория за теб, но най-вече с онова магично и имагинерно възприятие, което преминава от трансценденталното и се насочва колебливо към трансцендентното[ii].

Вървя и интуитивно усещам, че ще се докосна до онази част от мен самия и видя ли я ще се опитам да я разбия на парчета и разгледам всяко едно от тях, сякаш имам лупа в ръцете си; ще я събличам фино и меко, за да не ме одраска; ще отлепям от себе си едно по едно мазните й парчета; ще изсмуча и изплюя отровата й и я остава да се разпадне някъде, ей там, в космоса и да лети, но вече не цяла, а изгубила своето лице, но и знаейки, че тя ще се намери и събере отново и образува себе си в пълната си красота някога, за да пасне на някого и се чувства силна, греейки в сърцето му, а другите, наблюдаващите отстрани, ще забелязват и откриват в тъканта на човека нейното дихание и ще бягат с отвращение от миризмата й на прогнило…

***

Разхождах се сам в парка в подножието на хълма. Слънцето все още показваше своята усмивка и увличаше хората в своята игра на радост и бъднина. Виждах как покрай мен си играят на гоненица едни дечица, които тичаха и ме заобикаляха, виейки се около мен, очертавайки осморка. Попивах с тялото си техния смях и безметежност, усещайки насладата от живота им. Нищо не ги спираше да бъдат себе си и проиграват фантазиите си и чрез мен, образувайки осморка, в чиито център бях аз – център на безкрайността, от която свят ми се завива; погледнах се отгоре и видях как около мен се върти тази невидима енергия и ме завлича и иска да бъда с нея и влезна в нова премяна, но се съпротивлявах, за да остана себе си. Ударът от топката ме пробуди от фантазията ми и излезнах от безкрайното и се върнах в пределното.

Тревата беше почнала на места да пожълтява от слънцето, което бродираше така части от себе си върху нея. Под сенките на пейките бяха насядали баби, които си говореха изморено. Аз бях сам! Вървях и не мислех, а усещах. Точно в този ден исках да усещам природата и бъда наистина с нея и в нея. Фибрите ми се бяха наежели и долавяха всяка една вибрация, идваща от Великата майка[iii] – аз бях в утробата й и затова звуците, идващи отвън ставаха все по-приглушени, сякаш нямаха очи и уши, за да ме намерят. Имаше нещо хем меко, хем драскащо вътре в тези обятия. Две гугутки ме извадиха от съня ми.

Пак се появих в Земния свят и забелязах, че паркът ставаше все гъстонаселен от техни величества дърветата, което придаваше на изгледа определена тъмнина. Образуваха тунел от клони и листа, някои от които вече се сипеха по земята, галейки я със своите усти и вдишвайки аромата й. Ядях лакома от Майката!

Бях в зеления тунел, който ме обгръщаше от всички страни. Полегнах в обятията му. Бях в люлка…и тялото ми се извиваше във въздуха и усещах как вятъра ме здрависва и иска целувки от мен. …безкрайното ме заливаше…опитвах се да се изправя от люлката…вятърът започна да ми крещи….тялото ми тежеше….гънките на времето се сливаха и образуваха тежко одеяло, което ме притискаше още по-жестоко към земята…люлеенето не спираше и ми се зави свят, от който изгубих посока и място в света и себе си….люлеенето се усилваше отново и светът ми минаваше на каданс и образуваше една фуния от спомени, през които минавах, като че ли оглеждах себе си в себе си….вятърът бучеше грозно….люлката се мяташе все по-силно…около мен имаше само бяло-сиво пространство, в което лицата на хората бяха изкривени и се чуваха едни незавършени части от думи, но на които аз вече знаех смисъла…ииииии….губех се….виках за помощ без глас, а само извивки на устата….опитвах се да драскам и се хвана някъде си, ей там, в ръба на пространството, което нямаше форма и се просмукваше между пръстите ми….изморих се и оставах без сили….поотпуснах се и се оставих на водовъртежа…плувах…дишах в него…

Невидимото ме беше погълнало. Тунелът се намираше на светове от мен.

Прелиствах новия свят. Чувствах се като Ра[iv] в Дуат. Поне той е тук с мен! А не съм ли аз Ра? Ако не, кой тогава съм аз и кой е той, след като го усещам, че е до мен, но и в мен? Не съм ли тук, за да оправдая собствената си лудост? Не съм ли аз в Дуат, за да мина през своя път трънлив и накрая се превърна в скарабея[v]? Сега пък и скарабей! Чакай малко, мили мой. Че аз говоря на себе си от себе си. Къде отиде моето Аз? Сякаш съм Аз, но и не съвсем. Кой съм Аз? Къде отиде моето Аз и кое е това друго Аз? А има ли друго Аз? Объркан съм…

Нищото взе да диша със сърцето ми, тупти и иска да живее и аз му давам живот, като съм в него и то ме е погълнало…и то вече ми шепти, говори, крещи…

Вече съм осморката, мили мой, приятелю вечен. Няма горе и долу. Има нещо, което всъщност е антинещо, но след като го назовавам значи то съществува, а пък е нищо! Как става така?! …Ра ме покани да се кача в ладията му и да преплуваме заедно Дуат.

…колко е голяма тази лодка, казвам си аз, седнал на върха на носа й, порейки черните вълни на тинята. Ра ме гледаше нежно и покровителствено. Гребе мощно, порейки вълните на необятното.

….майко аз съм Дуат…необятен е….виж, там до мен е павиана Уну-та (който отваря земята)…та той е с теб, мила моя майчице; само да не те нарани, защото ще го пробода с щика си от Ра, моя богиньо!

Мила моя, покровителко, създателко! Страх ме е. Страхът попи в кожата ми. Вдървил съм се и не мога да мисля. Иска ми се да извикам и се събудя от този кошмар и се опомня, както едно време ти правеше с мен в леглото – още помня нежната ти ръка, която ме облизваше в челото и косата и ми казваше „Ставай“. Ох, каква жадувана нежност, но забравена във времето! И аз се събуждах и знаех, че денят е настъпил и че ти си до мен. Виждах те как бързаш за работа и ме оставяш да се оправям и аз започна своя ден. Не, не ми се ставаше, защото в леглото беше топло и меко, както преди да помня нещо от този тъй бял свят. Усещах се окрилен и закрилян в лоното ти, майко. А сега те няма. Иска ми се да си до мен и отново ми даваш онази майчина крехкост и устойчивост, за да живея по свой си начин. Помня как ме хващаше за ръка и ме водеше в детската градина и аз още неосъзнал се напълно се влачех след теб. За мен това беше поредния страх и кожата ми настръхваше. Виждах те как ме оставяш в детската градина и още ми излиза картината как те виждам в гръб отдалечаваща се от мен, облечена в червената рокля да ми махаш и ми казваш, че след няколко часа отново ще бъдем заедно. Аз влизах в сградата от пирони, където моето легло беше в средата и бях заобиколен от други легла на оставени като мен деца: едни се опитваха да спят, а аз все се съпротивлявах, като че ли сънят щеше да ме откъсне от тъй чакания момент, в която ще дойдеш да ме вземеш и за да бъда с него аз тръпнех и си правих игра на таблата на кревата, пускайки плюнка от горния край и тя започваше бавно да се стича и изтича надолу, губейки си и ставайки все по-малка и по-малка, докато в самия си край се превръщаше в бледа точица, спомен от извора на моя живот. Времето вървеше почти всеки ден до мен и пак в едни и същи одежди в тази тъй пореща ме къща. Накрая на деня ти идваше и аз исках да те прегърна и усетя твоето топло тяло, но и се страхувах какво ще кажат другите деца и затова не го правех. Тръгвахме двамата към дома ни и аз често ти разправях как ще взема един танк и мина през детската градина и ще я смачкам и залича, защото, тогава, я мразех с чисто сърце. Даже си представях как я бутам и строшавам на дребни парчета, от които се виждат само счупените и изпокъртени тухли, което ми доставяше радост, тъй като тя нямаше повече да ме приютява и отдалечава от теб. Да, ти пак щеше да си моя. Ох, фантазия тъй жестока, но и благородна за моята малка душа.

И тогава и сега ме е страх, майко. Мисля, че страхът ми е същия както тогава в къщата от пирони. Пак го усещам. Намира се в гърлото ми и тупти, все едно иска да събуди някой вопъл в мен, от който не мога да се отърва. Какво ли съм искал да изкрещя тогава? Ами сега?… Дуат-е мой, защо ме върна пак там? Та мен ме е страх и сега пак настръхнах и изтръпнах, както тогава. Нали знаеш, че и аз бях и съм онзи таралеж, който вижда лисицата до себе си – наострил е своите бодли, а тя го чака да се измори и отпусне и нанесе последния удар с мощната си захапка. И аз съм изморен от този страх, който години нося в себе си – страх от изоставяне. Мили ми Дуат, благородни ми Дуат, ти ми показа, че таралежът изморен съм аз. Вече нямам сили да се свивам. Трудно ми е. Мъчно ми е. Знаеш ли, Дуат-е колко сила е нужна да си толкова време на топка?

Дуат мълчеше и просто ме отразяваше.

Нарамил друга част от страха си, продължавам напред заедно с Ра. Но виждам как той се обръща към мен, свел мъдър поглед, и ми казва, че ме оставя, защото това е моят път. След думите му, от небето изникнаха безброй светкавици, които почнаха да шибат земята и образуват кълба от мълнии, които се движеха в какви ли не посоки, а аз се опитвах да избягам от всяка една. Електричеството в мен се засили и премина през цялото ми тяло, което взе да се гърчи  и прилича на току-що настъпана гъсеница. Пак ли? Пак. Роди се поредния таралеж. Ох, колко ли са те?!

Вече съм сам и в моята лодка плувам по реката, която тече между синьо-зелените планини, заобградили ме отвсякъде. Водата изглежда сякаш е заспала в непробуден сън. Къде си ти, живот? Вълните се удрят о насмолената страна на лодката и се нося надолу и навътре. Реката става все по-тиха и имам чувството, че е гладна. Много е пусто и необятно. Страх от самота!

***

Ех, небе! Мое синьо покривало. Колко неясно си ми ти. Тук си друго – някак си кафяво-червено, наподобяващо сок от вишна или пък разредена кръв. Не знам. Както и да е.

Гориш ме небе. Ти си топло, но не по онзи мек и фин начин, а задушаващ и спаружващ ме. Ти си ядосана гъба без вода. А не си ли просто изтискана капка от моето сърце? Така де, това си ти, мои емоции…страх….много страх….разочарование…и като че ли гняв. Да, на какво се ядосвам? Че на себе си, та нали ти си мое отражение на чувствата ми, които в този момент са огнени и аз съм червен. А в началото бях бял и ти, небе, беше бяло. Да, сега разбирам, че ти си аз. И помня кога бях бледен като теб. Сещаш ли се когато баба беше в болницата и аз отивайки на свиждане при нея се страхувах от болестта. Да, страхувах се за нея, но и за себе си, защото усещах в тази голяма сиво-бяла стая ноктите на смъртта и как те се остъргваха о стените, които бяха в този момент моята снага, която се виеше и зъзнеше от това страшилище и как аз се опитвах да не докосвам нищо съществуващо в болницата, за да не прихвана от нея и се заразя и разболея, а може би и да умра. Колко нелепо. Моята любима баба беше на легло, стискаше се от болка, но не и личеше. Напротив, тя се усмихваше и казваше, че ще й мине и скоро ще се видим, а аз в това време, парализиран от страх си придавах важности и мислех върху себе си и собствения живот. Колко егоистично и противно. Тогава къде е този страх? А, небе? Защо мълчиш, нали дишаш? Тихо си защото в мен е тишина. Оу, противно червеникаво небе. И аз млъквам.

Небето се люшкаше и създаваше в мен чувство на умора от прекалената топлина. Аз бях в лодката и сам порих вълните на мътната река. Покрай мен нещо се размърда.

Апофис[vi] ме чакаше…

[i] За обяснение и разбиране от читателя на термина Дуат е използван материал от THE GODS OF THE ЕGYPTIANS OR STUDIES IN EGYPTIAN MYTHOLOGY BY E. A. WALLIS BUDGE, 1904, London.
В най-ранни времена египтяните са вярвали, че боговете са остарявали и умирали като хората, но по-късно в тяхната религиозна система умират само божествените тела, но не и душите им. Така те намират място за мъртвите души на боговете. Това място се нарича TUAT, Дуат. Обикновено се превежда като „подземен свят“, но този свят не е бил разположен под нашия свят, а така е прието, защото точният превод на думата Дуат не е известен и досега.  През това място всяка вечер преминава богът на слънцето Ра и на сутринта той излиза от него при изгрев и така отново се ражда. През ХIХ-та династия се е смятало, че Дуат не се намира под нашата земя, а отвъд нея, в небето, в което живеят боговете. Според някои автори това е царството на Озирис, който съди там мъртвите и властва над боговете и самите мъртви. Дуат е бил отделен от нашия свят с верига или вериги от планини и се състои от голяма долина, която е затворена от планини. През долината на Дуат тече река, която е аналог на Нил в Египет и на всеки бряг на реката живеят огромен брой чудовищни зверове, дяволи и злодеи от всякакъв възможен вид и размер, а сред тях има голям брой зли духове, които са враждебни към всяко същество, нахлуло в долината. На саркофага на Сети I е репрезентирано Сътворението и Дуат се оприличава с тялото на Озирис, който е огънат кръг като обръч по такъв начин, че неговите пръстите докосват тила му. На върха на главата му стои богинята Нут, която подкрепя с двете си ръце диска на слънцето. Оттук може да се заключи, че Озирис е олицетворение на Дуат и че Дуат е тясна кръгла долина, която започва там, където слънцето залязва на запад и завършва там, където слънцето се издига на изток.
На езика на аналитичната психология Дуат репрезентира несъзнаваното със своята лична и колективна част, в които са нашите комплекси и архетипи.
[ii] Тук имам предвид разбирането на Имануел Кант за трансценденталното, което представлява знанието за самия себе и трансцендентното – отвъд всяко възможно знание на човека.
[iii] В Критически речник на аналитичната психология на К. Г. Юнг, Андрю Самюелз, ЕА, Плевен, 1995, е посочено, че „Велика Майка е наименование на родовия образ, извлечен от колективния културален опит. Като образ тя разкрива една архетипна завършеност, но също и позитивно-негативна полярност. …Положителният полюс обединява качества като „майчина загриженост и любов; магическия авторитет на жената; мъдростта и духовната енергия, която надхвърля разума; всеки полезен инстинкт или импулс; всичко благоприятно, всичко, което храни и поддържа, което тласка към растеж и плодородие“. Накратко, добрата майка. Отрицателният полюс показва лошата майка: „всичко тайно скрито, тъмно; ада, света на мъртвите, всичко, което поглъща, съблазнява и отравя, което е ужасяващо и неизбежно като съдба“.
[iv] Ра е бог на слънцето в египетската митология.
[v] В Египетската митология скарабей е символ на здравето, живота, безсмъртието.
[vi] В Египетската митология Апофис е змия, която въплъщава хаоса и е най-големият враг на Ра.
Картината е Сътворението /Jhe Creation/.

Вечната любов

Откакто космическото колело на времето вътре в мен започна да се върти по-бързо, спорадично се сещам за онази най-чиста като рожба на планински поток капка – вечната любов. След подобни помисли главата ми започва да се върти в различни посоки, сякаш иска да улови всяка една частица, която се е разпръснала от Нея и затвърдя на себе си, а и докажа на други, че Тя съществува и е някъде в нас, но може би понякога е запокитена в някое трудно достъпно ъгълче, от което ние можем да я изведем на бял свят с усилия и желания за сбъдване и осъществяване.

Говорейки за нея, което означава, че ние й придаваме някаква форма, ако щете само чрез името, ние признаваме нейната екзистенция, защото тя е биващо като част от битието, но не и самото битие, а след като Тя е част от Него значи съществува и всяко биващо е определено като биващо благодарение на битието.

Словата ми отвориха вратата да споделя с вас моята лична и настояща феноменология на вечната любов. Поднасям ви я в табла с цветя и тръни!

Вечната любов

Дядото се беше наметнал със зелената разтегната, но топла жилетка и седеше в своя прегърбен люлеещ се стол на дървената веранда, откъм сенчестата й страна, и наблюдаваше с усмивка своя Север.

Мислите му шептяха: „Северът е моята любима!“.

Всеки път Тя му поднасяше различна мелодия и той се чудеше как може да е толкова изящна в композирането и владеенето до съвършенство на тона, акордите, гамите и изкуството на целия ромон на природата. Да не би неговите уши да чуваха различно – и това се питаше, защото Любимата му беше по-студена от своите сестри, но за него тя имаше най-мекия и мелодичен глас, откакто той наближаваше края на своя земен път. В Севера той имаше щастието да се срещне отново със своята земна любов, която отдавна го беше напуснала и сега му махаше оттам. Обичаше да е при нея, макар и да ги делеше времето и някакви си там светове, които може би щяха да се съберат някой ден и наистина да триумфират над черното и покажат, че законите на всевечното са разгадани. Тя протягаше нежно своята ръка в посока на юг достигайки до него през Севера.

Къщата имаше вид на заспала и дишаше тежко.

Есента се беше впуснала в своя вихър и разливаше жълта помада. Дърветата скубеха своите коси, а гласовете им минорно се подчиняваха и извиваха от болка. Едно дъбово листо докато падаше улови случващото се с дядото и изстена изумено: „Ох, Боже, дядо!“.

Дядото не реагира, защото листа падаха постоянно и някакси с времето беше се нагледал на подобен край, но всеки път чуваше техния разкъсващ вой и изричаше с дрезгав и глух глас:

         „Листата са мъдри – показват истината за кръговрата в живота по един много фин и безболезнен начин.

                     Не спирам да се уча от тях на всевечен ритъм и бащина любов.

                                   Може би всички някога сме били и пак ще бъдем листа! Аз знам кое е моето листо…“.

Северът беше неговото изгубено и жадувано листо. Сега то се намираше в хаоса и чакаше момента на претворение. Пътуваше без посока, но с цел – да пробие невидимата стена между своя Юг и навлезе през Севера в прегръдките на своята любов.

Дните прелитаха в пространството и къщата още повече се задъхваше. Листата бяха се превърнали в жълто-кафяв килим. Дядото продължаваше да се рее в Севера и се усмихва…

Автор: Радослав Иванов

Художник на картината William H. Johnson

Сълза

Майката прошепна: „Сълзата е небесно творение от дома на боговете“.

В стаята настъпи тишина. Синът беше навел надолу глава, сякаш искаше да пробие дупка в земята и извади оттам изгубеното от него. Появилата се сълза в неговите очи се забърза по лицето му и гравира пътя на промяната – дълбоките бразди образуваха белези и издълбаваха силно горещата и настръхнала кожа, като променяха вида й и тя започваше да изглежда по-страшна, груба и състарена. Самият той в този отрязък от време не беше Тук, а Там – при нея, при загубата, при мечтата, при образа, при изчезналата любов, при не-себе си, но в част-от-себе си и се превръщаше в Сизиф. Несъзнателно се опитваше да се откъсне и отдели от тази си част и затова му служеше сълзата.

Докато пътуваше надолу, сълзата усети пулсациите и леките потрепвания по пътя си; чувстваше с цялото си прозрачно, но пълно тяло, вибрациите, които я караха да се забързва и за момент като че ли да стои на едно място, след което стремително набираше скорост надолу, докато не опираше в нова планина и пак забавяше своя ход. На пръв поглед прозрачна до празнота, но тя носеше в своята тежка торба загубилото се вече време между тях двамата – зачервените бузи в миналото от любовта – и търкаше себе си в своя създател, за да остави за последно спомен от тази лава от чувства; тя беше чувствата – влажна, но и суха. Минавайки още по-надолу сълзата се сблъска с една голяма пещера, която хлипаше и беше зейнала сякаш е част от поредния кошмар, сънуван в студена и празна спалня. Сълзата се стресна и ужаси от вида на този виещ и гладен клетник. Тя разбираше, но не искаше да приеме, че си отива и оставя отпечатък върху земята, напоявайки я за сбогом със своя сок.

В следващия момент пътят й взе да свършва и се оказа пред огромна пропаст, от която нямаше връщане назад. Колкото и да искаше да се задържи не й стигаха силите; опитваше се да се закрепи, но не успяваше и с времето ставаше все по-малка и немощна, заприличваща на старец в заника на дните си. Тя осъзна своята участ и се отпусна и политна надолу. Движението я разсъбличаше и дялкаше, изтънявайки нежната й кожа и тя безропотно се прощаваше с част от себе си във въздуха, променяйки формата и теглото си – нейният аромат се разпръсна в атмосферата и полетя в един бяг, носен от вятъра.

В това време главата й вече се беше почти долепила до земята и очакваше сблъсъка, при който нейната плът щеше да се раздроби и изгуби завинаги своята цялостност.

При допира със земята сълзата извика тихо „Ох“, след което телесните й части се разбиха на малки парчета и полетяха в различни посоки. Тя вече не беше същата. Пътят я беше променил, но знаеше, че за да се събере отново в цялостност трябва преди това се раздроби и разпръсне.

Сълзата умря.

Нямаше сълзи за нея.

Остана споменът от сълзата.

Автор: Радослав Иванов
Tears Painting by Laurence Amato

 

За и от книгата „Отговор на Йов“ от Карл Густав Юнг

Бих нарекъл тази книга „тъмна“, преобръщаща, изпълваща с жестокост и удивление, но накрая даряваща ме с някакво разбиране за психичната динамика, което на моменти ми беше трудно да осмисля, смеля и преглътна. Четейки я, аз осъзнах, че божеството в мен се обажда. Чух част от неговия глас! Хвана ме страх.

За мен „Отговор на Йов“ е наистина божествена книга!

Книга! Да, с главна буква, защото тя е книга за тъмната страна на Бог и въздействието, което оказва върху човека.

В нея се разиграва една трагедия и безмилостна борба, която намира израз в определени моменти в нашата собствена къща.

За къщата! Йов се намира срещу Бог и знае, че божествения произвол изкривява правото му и това е непосилно за него, защото въпреки всичко не може да се откаже от вярата си в божествената справедливост, но същевременно Йов трябва да признае на себе си, че Бог извършва насилие над него и му причинява неправда. Въпреки всичко Йов продължава да вярва в единството на Бога и разбира, че Бог се намира в противоречие със самия Себе си. Йов е сигурен, че ще намери помощник и защитник в Бога срещу Бога. Колкото е сигурен в злото, толкова и сигурен и в доброто у Яхве. Така се оформя антиномичната природа на Яхве, което е предпоставка за вътрешната му динамика, за неговото всемогъщество и всезнание.

Естественото съществуване е значимо само дотолкова, доколкото се осъзнава от някого. Поради тази причина Бог се нуждае от съзнаващия човек, макар че поради собствената си неосъзнатост би предпочел да попречи на неговото собствено осъзнаване.

За разлика от Бог, на човек е нужда саморефлексия, защото се изправя срещу препятствия, а при Бог липсват непреодолими събития, неща.

Гневът на Господ се проявява, защото интуитивно е заподозрял, че човекът притежава малка концентрирана светлина като него и че Йов също може да крои нещо срещу него. Оттук Яхве се осланя на предизвикателствата на Сатаната. Яхве не иска да е справедлив и това Йов не може да проумее, защото е гледал на Бог като на нравствено същество. Той не е подлагал на съмнение божественото всемогъщество, но се е надявал на справедливост. Но сам се отказва от тази заблуда, стигайки до познанието, че божествената природа е изпълнена с противоположности.

Йов е само външният повод за спор в Самия Бог. Яхве не отговаря на въпросите на Йов, защото е твърде зает със себе си.

Яхве приписва на Йов скептични характеристики, които не обича, защото са негови и го наблюдават с ужасно критичен поглед. Бог иска да запази състоянието на неосъзнатост. Проецира върху човека собствената си сянка.

Яхве е феномен, а не човек! Успокоил се е благодарение на приемане без съпротива, което отново доказва своето благотворно терапевтично въздействие. Но Яхве се нуждае от човека, за да бъде обичан и почитан и го слави за справедливостта му.

Яхве става несигурен в собствената си вярност. По-късно саморефлексията става наложителна, а затова е нужда премъдростта. Щом Йов познава Бога, то и Бог трябва да познава Сам Себе Си. Когато познава Бога, влияе върху него. Провалът на опита да се погуби Йов е променил Яхве.

Така Бог желае да стане човек и намира това свое решение в спора с Йов.

Приближаването на София означава ново сътворение – Бог иска да преобрази собствената си същност. Създава се Богочовекът, който се ражда от жена, а не от ръката на Господ.

Яхве става човек благодарение на осъществяването си в живота и страданието.

Чрез създаването на конфликти и по този начин униние на душата, човек се приближава до познанието на Бог: всички противоположности са от Бога, затова човек трябва да поеме бремето им, носейки го, той е завладян от Бог с неговата антиномичност, т.е. Бог се инкарнира в него. Човек се изпълва с Божествения конфликт. Страданието идва от сблъсъка на противоположностите, но това се нарича изкупление. Изкуплението носи усещане за избавление!

Моралното поражение, което Яхве претърпява от Йов стига да възход на човека и безпокойството на несъзнаваното. Така човек е повече в несъзнаваното и несъзнаваното нахлува в съзнанието под формата на сънища, фантазии, видения и откровения.

Исус предпазва човечеството да не загуби общността си с Бога и да се изгуби в съзнанието и разумността. Това  е равносилно на дисоциация* между съзнание и несъзнавано, т.е. патологично състояние, защото човек пренебрегва ирационалните даденост на своята психика и си въобразява, че с воля и разум ще владее всичко.

Христос е със значение на обединяващ символ, поради което изобразява съвършенството и целостта; оттам идва и четвъртичността /Бог с четири животни, Христос с четири евангелия, квадратна форма, четири реки в Рая/. Кръгът означава заобленост и завършеността на небето и всеобхватната същност на пневматичната божественост. Квадратът се отнася към земята. Небето е мъжкото начало, а земята – женското. Затова Бог властва на небето, а Премъдростта – на земята. София е саморефлексията на Бога с четирите му функционални аспекта.

Бракът свързва Яхве със София, възстановявайки по този начин изначалното плероматично** състояние.

Бог действа от несъзнаваното на човека и го принуждава да обединява и хармонизира непрекъснатите противоположни явления, на което е изложено състоянието му от страна на несъзнаваното. Несъзнаваното иска едновременно и да разделя, и да обединява. Бог иска да стане едновременно човек, но не изцяло. Конфликтът в него е толкова голям, че вчеловечението му може да откупи единствено като принесе Себе Си като жертва срещу гнева на тъмната си страна.

Бог става човек благодарение на свързването на Мария със Сина и София с божеството. Целостта на човека е спонтанно създаден образ на жизнената цел отвъд желанията и опасенията на съзнанието. Цялостната личност*** е целта на човека като цяло, осъществяване на неговата цялостност и индивидуалност с или против волята му. Когато си даваме ясна сметка за това, което преживяваме или не, има голяма разлика. За осъзнатост и липса на осъзнатост Христос казва: „Ако знаеш какво правиш си блажен, ако не знаеш какво правиш си прокълнат и нарушител на закона“.

Бог става човек благодарение на помирението на неговите антиномии в човека. Сега вече това означава нова отговорност за човека – вече не е незначителен, защото Бог му е дал в ръцете тъмнината.

Чрез познаване на себе си, опознаваме Бог!

*дисоциацията е психичен процес и първичен защитен механизъм, който води до частично или пълно разпадане интеграцията на съзнанието. Чрез дисоциацията психиката отцепва част от съзнанието и по този начин се азът се дистанцира от неприятно преживяване, например травматично.
**плерома е гностичен термин, използван от Юнг, за да означи едно „място“ отвъд категориите време и пространство, където цялото напрежение между противоположностите /съзнание и несъзнавано/ е премахнато или разрешено. Чрез конфликта между двете противоположности се ражда символа като ирационално трето. Цялостната личност или Бога са символите, които трансцендират човешкото състояние чрез обединяване на противоположностите на духа и материята.
***цялостна личност е архетип, който съдържа в себе си пълния потенциал на човека и единството на личността като цяло.

Радослав Иванов

Тревожни разстройства и Щастие. Юнг и Спиноза. Аз и Ти

Дами и господа!

Под някаква форма в последните месеци в моето тяло и душа понякога се настанява нещо черно, което няма правилна форма, а прилича по-скоро на безплътна тъмна материя, която, като че ли попивам с всичките си сетива и ме превзема временно и започва да си играе с моите усещания, мисли и чувства, завихряйки ги и вкарвайки ме във вътрешни стенания, викове, роптаене и в тези моменти заприличвам на мушмул, който чака да бъде изяден, но Слава на Нещото успявам да отделя от себе си семката и раждам, за да се противопоставя на тази мътна сянка и я омаломощя. Това е моята иманентна трансформация и прочистване.

Споделям ви това лично преживяване, за да ви направя мои спътници!

Мисля, че през последните два месеца, откакто сме в пандемична обстановка, ние сме пасажери в един и същи влак, но с различни разбирания, отношения, вярвания…преживяванията ни са хем общи, хем чисто индивидуални. Ние по-осезаемо преминаваме границите между колективно и лично и все повече се намираме и присъстваме в едно преходно пространство, което ни кара да изпитваме много амбивалентности.

Всичко това ме мотивира да напиша тази статия, тъй като в тези времена тревожността ескалира и завладява все повече земя от нашата собствена територия и човек все повече се опитва да се домогне до онзи оазис наречен щастие.  

Ще вмъкна слова за тревожността, болката, промяната и щастието!

Ще отдам заслужена чест на едни колоси – Карл Юнг и Барух Спиноза!

Ще си позволя да построя мост между Мен и Теб!

Ще бъда Радослав!

„Изобщо не съм песимист по отношение на неврозата. В много случаи трябва да кажем: „Слава Богу, че Той би могъл да реши да е невротичен.“ Неврозата наистина е опит за самолечение … това е опит на саморегулиращата се психична система да възстанови баланса; по никакъв начин не се различава от функцията на сънищата – само доста по-силно и драстично. „

Карл Густав Юнг, Символичният живот

 

Юнг разглежда невротичното заболяване /тревожното разстройство/ като сигнал за страдащият, че е необходима промяна в неговия живот, а фармацевтичният модел се фокусира върху лечението на симптомите. Ако просто маскираме симптомите чрез лекарства, ние ще продължим живота си както обикновено, но по този начин ние „не искаме да чуем гласа на собствената си душа“ и така обедняваме себе си, губейки достъп до много ценна информация, която ни предоставя тревожното разстройство. Започваме да живеем „щастливо“ чрез химията, неглижирайки възможността за обновление.

Юнг вярва, че всеки от нас има поредица от житейски задачи, които не са по наш избор и затова могат да бъдат представени като наша съдба. Тези задачи са продукт на нашата еволюционна история, нашата смъртна природа и културата, в която живеем. Те са биологичният стремеж да предадем собствените гени; да постигнем психологическа независимост от своите родители; да култивираме социален живот; да допринесем за нашата общност; да намерим цел и в крайна сметка да се изправим пред смъртта. Според Юнг ние естествено сме подтикнати да изпълним тези задачи. Нашите инстинкти, нашата природа като социални животни, привличането от конформизъм и непрекъснато наближаващата ни смърт, ни тласкат в тази посока. Но докато ние сме естествено задвижвани да постигаме житейските задачи, ние също имаме склонност към инерция и самосаботаж или както Юнг казва:  

„[Ние] изпитваме силна неприязън към всички умишлени усилия и сме пристрастени към абсолютен мързел, докато обстоятелствата не ни приведат в действие.“

Карл Густав Юнг, Теория на психоанализата

 

Ако можем да преодолеем леността си, моралната си неспособност и проявим смелостта да се изправим пред житейските задачи, тогава тези задачи действат като водачи, които бележат пътя към здравословното развитие. Съдбата ни води напред. Но ако мързелът и страхът ни надмогнат и пренебрегнем задачите на живота, тогава те стават вериги около врата ни. Невротикът, според Юнг, е мъжът или жената, който има неправилно отношение към задачите на живота. Всеки от нас се сблъсква с моменти, в които тестваме нашата решителност, смелост и морал. Но това, което е характерно за невротичният човек е, че вместо да признае собствената неспособност, решава да се заблуждава и хвърля вината върху препятствията на пътя си. Или както казва Юнг:

„[Невротикът] се отдръпва [от житейските си задачи] не поради каквато и да било реална невъзможност, а поради изкуствена бариера, измислена от самия него … От този момент той страда от вътрешен конфликт. Сега реализацията на неговото малодушие придобива надмощие, предизвикателство и гордост. И в двата случая неговата [енергия] е замесена в безполезна гражданска война и човекът става неспособен за всяко ново начинание … Ефективността му е намалена, той не е напълно адаптиран, той е станал – с една дума – невротик. „

Карл Густав Юнг, Теория на психоанализата

В такова конфликтно състояние желанието ни да постигнем житейските задачи и енергията не изчезват. По-скоро се търси алтернативен изход. Или както Юнг обяснява:

„Енергията, натрупана за решението на задачата, потича обратно в старите речни корита, остарелите системи от миналото, отново се пълнят.“

Карл Густав Юнг, Теория на психоанализата

С други думи, ако престанем да вървим напред в живота, сме склонни да регресираме към по-незрели, или това, което Юнг нарича инфантилни, начини на адаптация. И този регрес  в отговора на конфликта е това, което поражда различните симптоми на неврозата – било то всепроникващото безпокойство, фобии, натрапчиво поведение, депресия, апатия или обсесивни и натрапчиви мисли. Но колкото и неудобни да са тези симптоми, те служат за важна цел, като ни предупреждават за факта, че се спускаме по опасен житейски път. Защото докато регресираме психологически, физическото ни съзряване не спира и един поглед в огледалото завинаги ни напомня, че не сме в крак със сезоните на живота и неумолимия марш на времето. Колкото по-дълго съществуваме в това конфликтно състояние, толкова по-малко адаптирани се чувстваме и ни превзема един порочен цикъл.

Юнг наблюдава, че има по-чувствителни хора, които са предразположени към невроза, но при други причината за тази дезадаптация е лошото възпитание. Но за повечето хора е виновно съчетанието от генетични и фактори на околната среда. Каквато и да е причината за нас е важно да прекъснем този цикъл на невротично страдание и бъдем щастливи.

Но нека сега хвърлим поглед и върху това тъй желано от всеки от нас щастие!

То вълнува всеки човек, но аз мисля, че е важно да отбележа гледната точка на Спиноза – нидерлански философ. За него щастието се постига чрез пълното развитие на разума, което включва „интелектуалната любов към Бога или Природата“ /за Барух Спиноза Бог това е Природата и затова „или“ трябва да се приема като знак за равенство/ и разбиране за човешката свобода. За него нищо в природата не е по-малко или повече перфектно. Идеите за съвършенство и несъвършенство идват от нашите човешки умове, а не от природата. Бог е идентичен с Природата като безкрайна продуктивна сила, която въвежда крайни неща в битието. Следователно, тъй като всички неща са извлечени от Бога и получават своята сила от Бога, значи всичко е съвършено само по себе си. Придобиването на разбиране за Природата е също като придобиване разбирането за Бога. Това от своя страна може да доведе до „интелектуална любов към Бога или Природата“. Култивирайки такова знание ние изпитваме непрекъснатост, върховна и вечна радост. Така нашата човешка любов открива безкрайното, единственото и вечното, което може да е способно да ни удовлетвори. Изграждайки такава връзка ние започваме да виждаме Природата като начало и край, такава, каквато е наистина.

Барух Спиноза ни учи, че усъвършенстването е щастието! Без да се опитаме да разберем Природата не можем да бъдем щастливи, защото така ние не можем да разберем законите, които управляват всички неща, включително и самите нас.

А самият аз?!

Опитвам се.

Трудя се да правя мостове, защото Пътят има нужда от тях.

С надежда за изграждане на мост между Мен и Теб!

Радослав Иванов

Картина: Broken Bridge – Paint Nite Painting

Психологическа криза вследствие пандемията Коронавирус

Дами и господа,

ние се намираме в пандемична обстановка, причинена от коронавирус, която оказва своето негативно влияние и върху психологичното ни функциониране. Като аналитичен психотерапевт и клиничен психолог ми се иска да обърна внимание на това, че някои от нас могат да се намират в състояние на психологическа криза, заради епидемията от коронавирус. Използвайки ресурсите на https://www.verywellmind.com/what-is-a-crisis-2795061 ще ви запозная с аспекти на психологическата криза.

От гледна точка на психичното здраве кризата не се отнася непременно до травматична ситуация или събитие, а до реакция на човек към събитие. Един човек може да бъде дълбоко засегнат от събитието, докато друг страда малко или няма признаци на влошено психологично състояние. Китайската дума за криза представя отлично описание на компонентите на криза. Думата криза на китайски език се формира от опасност и възможност.

Кризата представлява пречка, травма или заплаха, но също така предлага възможност за израстване или влошаване.

„Хората са в състояние на криза,

когато се сблъскат с пречка за важни житейски цели – и пречка, която за известно време

е непреодолима чрез използването на обичайни методи за решаване на проблеми.“

(Caplan, 1961)

 

„… Разстройство на равновесието при провал на традиционния подход за решаване на проблеми,

което води до дезорганизация, безнадеждност, тъга, объркване и паника.“

(Lillibridge and Klukken, 1978)

 

Признаци на психологическа криза:

  • драматични промени в навиците за сън – например трудно заспиване вследствие на невъзможност за излизане от темата за коронавируса; често събуждане; кошмари; стряскане по време на сън и други.
  • внезапни промени в настроението.
  • оттегляне от нормални дейности.
  • намалени способности на работа и/или в училище.
  • промени в теглото.

Какво да правите по време на психологическа криза, ако сте в нея?

  • съсредоточете се върху това, което е важно в момента – тук се намира вашият приоритет.
  • важно е да намерите помощ. Можете да се облегнете на приятели, семейство, близки и да потърсите професионална помощ от специалист по психично здраве, който може да ви помогне.
  • грижете се за себе си. Потърсете начини да намалите стреса, напрежението или паниката от коронавируса, защото те могат да доведат до психични заболявания.

 

Пазете себе си, защото така пазите и другите!

 

Радослав Иванов /аналитичен психотерапевт и клиничен психолог/

0878 66 15 36

 

Вечеря със сънищата

Сънувам. Будя се. Пак сънувам. Живот отвън. Живот отвътре. Цикъл. Живот като цяло. Аз…

Събуждам се на двадесет години и психологията е до мен. В началото се питах коя е тази пищна дама – полуосъзнато пръските й попиваха в кожата ми и навлизаха дълбоко в мен, за да пробудят онази дремеща част в мен, която щеше да позволи на тялото ми да се гмурне в океана на отвъдното; после се превръщаше в една стара прокъсана просякиня, която беше протегнала жадни, празни и сухи шепи към мен в очакване на моето действие, което щеше да й осигури препитание за години напред; друг път я виждах като ненаситен вълк, който се нахвърля срещу мен и се опитва да отхапе от месото ми, тази моя нежна, но издръжлива плът; имаше случаи в които тя седи точно до мен и ние си мълчим, а образът й се променя с всяка секунда и аз се обърквам коя е и затова тогава се сливах с тишината – оставях я да се променя, за да мога и аз да се променя!

Върховното ми преживяване е споделяне на тишината с психологията. Тогава бях себе си!

Не бих искал да ви звуча като самодостатъчен. Не, аз не искам да живея по този начин, защото това означава да пропускам моментите на допир с тези като мен. Не мога да живея без човеците. Искам да съм тишина, защото само тогава ще си позволя да бъда шарка в Живота, а не просто Негов оттенък.

Оцветявам се, когато се потърквам о сънищата, които извират от недрата ми.

Първата ми целувка със съня остави в мен отпечатък, тъй като неговата уста се отвори гръмогласно и звуците му изхвърчаха като стрели към мен – аз се браних, защитавах тази своя непрестъпна територия, но не успявах и си мислех, че сега ще се проваля и загубя това поле от привидна стабилност; всъщност, оказа се, че аз съм живял в илюзия, преди да се срещна със смисъла на съня. Колко странно и загадъчно е преживяването на ирационалното и как може да преобърне живота ти не наопаки, а просто да те върти в една центрофуга, от която ти се завива свят и не знаеш къде е горе, къде е долу /та нима не знаете и Вие, че в онзи свят няма горе и долу и че всичко е Едно!? Аз го преживях и осъзнах тогава/. Завихрянето понякога е голямо и ми е трудно да дишам, но след това усещам как дробовете ми се изпълват с кислород, който достига до материята на всяка клетка и я обновява по един невъобразим начин и аз самият се превръщам в един организъм с променена кожа и структура.

Така и аз се родих отново!

За мен психологията е и раждане.

Да, тишината е науката за душата – чрез нея мога да се докосна, проникна и живея в Природата в най-чистия й вид. Понякога търся сложността в живота, а в крайна сметка във външен план простите събития и преживявания ме отведоха до Сатори, а във вътрешен – чуването и осъзнаването на гласа на моите сънища, които всъщност бяха моя заглушен вътрешен глас, de profundis.

Подводният живот е пъстър и наистина прилича на снагата на океана със своите нюанси. Обичам водата. Мога да плувам. Вървя по своя вътрешен път, който аз чертая. С времето разбирането ми за Пътя се превърна в нещо съвсем естествено и необходимо, за да мога да бъда продуктивен. Вече създавам, а не само правя впечатление. Творя – а не умирам бавно и глухо.

Ето и сега е есента. Идва тя и покрива всичко в своята жълто-кафява премяна. Облича ме и ме подготвя за студа, където всичко на повърхността започва да замира, за да може на скрито да се формира новия живот и избуи през пролетта.

Не, не чакам пролетта. Изморително е постоянно да раждам!

Есен е, а вътре в мен няма сезони.

Аз съм и есента, и не.

Дишам и се наслаждавам на нахлуващия в мен вятър, който ми носи аромата на сънищата. Подушвам ги и сядам на масата заедно с тях…

Благодаря ти тишина, че ми позволяваш да чувам сънищата си!

 

Автор: Радослав Иванов

Картина: The alchemist who has achieved illumination by Raymondo Passero

Карл Густав Юнг за сънищата

„Сънищата са безпристрастни, спонтанни продукти на несъзнаваната психика, извън контрола на волята. Те са чиста природа; те ни показват неподправената, естествена истина и затова са пригодени, както нищо друго, да ни върнат отношение, което е в съответствие с основната ни човешка природа, когато нашето съзнание се е отклонило твърде далеч от своите основи и изпада в безизходица.“

Collected Works of C.G. Jung, Volume 10: Civilization in Transition

 

Юнг счита, че умът, тялото и чувствата работят заедно. Дори отрицателните симптоми могат да бъдат потенциално полезни, защото насочва вниманието на човека към дисбаланс, например, депресията може да бъде резултат от това, че човек потиска собствените чувства и не следва своя път, който е естествен и верен спрямо неговата конкретна личност. Така Юнг вижда психиката като саморегулираща се система с всички психични съдържания – мисли, чувства, сънища, интуиция и т.н., имащи цел, и затова смята, че психиката е целенасочена.

Основната идея на Юнг за сънищата е, че те повече разкриват, отколкото скриват! За разлика от Фройд, който смята, че сънищата са продукт на нашите изтласкани сексуални табута, желания, Юнг вижда в тях много повече – сънищата са митологични разкази и чрез интерпретацията им могат да послужат за интегриране на несъзнавани съдържания в съзнанието, което по този начин ще се обогати и развие по правилен за нас начин и започне да излиза от дисбаланса.

Сънищата са важна част от развитието на личността, процес, който Юнг нарича индивидуация, т.е. да станеш себе си!

„Сънищата не заблуждават, не лъжат, не изкривяват или маскират … Те неизменно се стремят да изразят нещо, което егото не знае и не разбира.“

[CW 17, para. 189]

Често сънищата са трудни за разбиране и това е така, защото те се изразяват, използвайки символен език.

Юнг също така пише, че сънят е:

„спонтанен автопортрет в символна форма на действителната ситуация в несъзнаваното“

[CW 8, ал. 505]

 Сънувайте и осъзнавайте!

Радослав Иванов

Картината е на Линда Манстрангело

Те

Музикален фон към текста!

––––

Двама са.

Мъж и жена.

Един срещу друг.

Прави.

Гледат се в очите.

Той: Как се казваш?

Тя: English, pls.

Той: Не говоря английски. Аз съм О.

Мълчание. И двамата се гледат изпитателно, но и разбиращо.

Тя: I am R.

Пак тишина.

Той я пронизва с бледосините си очи.

Тя усеща в гърдите си този красив и назъбен бледосин нож близо до хълбока си. Навлиза надълбоко и мускулите й потрепват, сякаш си отварят устата, за да подскажат, че езикът вече е проникнал в душата й и че разбира смисъл на неизреченото.

Той протяга ръцете си напред към нея и образува въздушен мост, по който тя да мине. Оформя се минно поле от емоции, което е замаскирано от усмихнати маргаритки. Той й посочва с пръст, че всяка една усмивка-цвете е мина, която натисне ли я избухва и започва да се излива в невъобразима скорост и без определена посока гъст червен сок, напоен с целувки и омайна сладост, сок, лепкав и ядлив, от който устните й ще пресъхнат и замляскат, все едно не са докосвали чужда плът от години, поради горест и безпокойство за собственото самочувствие, но глътне ли от него няма да може да му се насити цял живот, защото тази благодат е всевечна и не знае що е време, място, пространство, а само въздухът и безвремието я познава най-добре и разбира, защото там няма граници, както в човешкото сърце: онзи туптящ от живота живот, онзи, пулсатор и двигател на раждането, онзи, повелител на радостта, онзи, сатрап на самотата, онзи, принц галопиращ принц на бял кон.

Тя навлиза плахо в цветното поле. Облечена е с дългата рокля на точки, която нейната баба й подари за последния рожден ден. Вятърът мята нейните буйни руси коси и като че ли пречи понякога на погледа й да се фокусира върху поредната мина-точка щастие, стъпало към него. Но тя продължава. Тялото й се огъва на моменти, защото някои от точките са далече една от друга. Тя извършва еквилибристки умения, за да продължи напред. Появяват се мокри петна под мишниците. Бърза да пие от амброзията. Не спира. Маргаритките са безчет, но тя няма умора.

В това време Той седи на другия край на минното поле и чака. Слънцето върви към своя заник. Маргаритките се виждат по-трудно. И те разперват ръцете си, за да може Тя да ги вижда по-добре. Справят се някак си.

Той е тъжен от чакането.

Тя изморена от пътя.

Нощта спуска постепенно и сигурно своята пелерина и тварите загубват лицата си. Тъмно е. Няма й луна, за да освети допълнително Мястото и Пътя.

Той вече не може да вижда в полето. Загледал се е в нищото и чака оттам да се появи нещото.

Тя е изгубила зрението си като ориентир. Използва интуицията си, вътрешните си усещания и тактилността. Доверява се на вътрешния си глас, който се превръща в мощна звукова вълна и разцепва на ситни парченца мрака, за да го омаломощи и си пробие път през него. Успява, защото парчетата са по-малки и не толкова силни. Отмества ги едно по едно и продължава да върви към Мястото. Намира маргаритките.

Той е заспал в очакване, но не се събужда от провикналия се глас в него. Ококорва се и отново впива енергийния си поток в дрехата на нощта. Нищо не вижда, но усеща как въздухът пред него трепти и като че ли се мести. Казва си, че нещо се случва. Не може да си го обясни, защото разумът му вече се е предал и слезнал от почетната стълбичка на повелител на ирационалното.

Точно когато Нюкта се отдръпва и се появява зората, Тя достига вече края. Пред погледът й се оформят Неговите контури.

Той тръпне в очакване.

Тя е на края на силите си, поради много маргаритки.

Тъкмо да се сгромоляса на пристана, маскулинните обятия я хващат и стискат здраво. За първи път се докосват.

Природата ги дарява с пролетен дъжд.

Тя не може да повярва, че е успяла да го срещне, а той – че е създал толкова издръжлив мост. Безмълвни са.

Мълчанието отново ги поглъща.

Тя се е отпуснала в стоманените му ръце. Тялото й се е извило в спокойствие и сигурност. Лежи и се люля в къщата на безопасността. Роклята й се влачи по земята и сърцето й забавя своя ход: идва сладостта от отпускането и преливането в онзи флуид от невидими частици, които гравират в безплътната наслада от освобождението и преминаването в трансцендентното; става невидима за себе си, защото вече няма материя; останалото от нея се носи над всичко и е някъде там, където човешки крак не стъпва – среща се с онези, които са всевечни и те й изпращат подаръци, кичат я с нови цветя, връзват й гердани; там няма долу или горе, а някъде, неопределено, защото определеното е умряло за нея.

Той се скрива в своята раковина и започва да плаче. Зазидва всички стени само и само да няма никаква пролука. Обляга се на своите колене със сведена надолу глава и се отдава на потока, извиращ от очите му. Не може да ги спре. Не иска никой да го вижда, защото той е мъж. Срам го е. Не желае другите да разберет чрез извиращата от него вода, че е безпределно щастлив, че никога не му се е случвала Тя. Как да признае пред тях за Нея? Как да признае пред себе си, че Тя и Той се сливат. Сълзите му ще разкрият пустинното минало, където се скитал сам в онази огнена самота, където от жарещото слънце са изсъхвали всичките му потребности и се е спичал и заприличвал на мушмул; бродил е сам из вътрешните си улици, чувайки своето дихание, поради липсата на глъчка; мразел е обувките си, защото те са били единствения изпълнител на степ в главата му, превръщайки се в взривове от каменоломна; трошал е на пясък своя шанс, превръщайки го в пустинен път, в изгубена местност.

Той излиза от затвора си.

И Тя е готова.

Тя и Той се сливат.

Природата строи мостове и посипва земята с маргаритки за всички – Той и Тя,

                                                                                                                                                      Той и Той,

                                                                                                                                                                                        Тя и Тя!

Автор: Радослав Иванов

Painting Karen Margulis
Музика: Dimension-pres.-Oceano-Cabo-Del-Mar-On-The-Beach-Mix-HQ.mp3

За да построиш замък…

Препоръчвам четенето на текста да го правите на фона на музиката!

Arros – Find yourself

 

Седя на дивана.

Потънал в мълчание.

Чувам птичките как пеят.

Душата ми спи в своя непрогледен сън, а навън е слънчев ден.

Безпътица…

„Къде си?“ – попитах, но Нещото не ми отвърна. Пак мълчание. Протегнах своите ръце напред в пространството, за да мога да го пипна и докопам до себе си. Въздухът се измуши през пръстите ми и ме остави отново сам и изгубен, с празната торба на вялата надежда.

„Къде си?“ – пак попитах. До мен достигна само съскането на вятъра, който ме облиза сластно по дясната буза и ми прошепна: „В теб!“.

Невярващ на ушите си аз се изправих изумен, неспособен да възнегодувам и се противопоставя на избухнали поток от мисли, които се превръщаха все повече в рояк от разгонени зли мухи, които се залепваха за всяка една част от тялото ми: можех да ги усетя с всяка гънка на кожата ми – нахапан, осмукан, прокървен от дърпането и неистовото им желание за изсмукване на кръвта, живота ми, който се опитваха да ми вземат. Разкрещях се по тях – „Пияници мръсни“, „Пиявици дебели“, но те нападаха, сякаш бяха на гладиаторски форум. Почнах отново да махам с ръце, заблуждавайки се, че ще ги прогоня. Вятърът усети моята болка и безпомощност и ми запя:

 

„От болката си ти чезнеш

и среща с нея в другия си уреждаш.

Недей търси я в него,

а в себе си погледни.

Разрови се в стария и прашен шкаф,

и надълбоко бръкни.

Извади дрехите скатани

и премяната си ти смени.

Хоп-троп, танц красив.

Изуй си ти изкуствените налъми,

Аз ушил съм ти сандали меки,

и точно по твоя мяра.

Облечи се за бал,

за да бъдеш крал.“

 

Напевът му се заби като игла в мозъка ми, превърна се в свредел, който си пробиваше път надолу, все по-надолу и надълбоко, преминавайки през поредната тъкан и кост, за да се домогна до разбирането, че Нещото е в мен.

Слизайки по този тъй стръмен път на хоризонта ми се появи онази жълто-бяла светлина, към която се стремях. Разбирах, че е много далече, но вече знаех посоката.

Това беше първата тухла на моят замък!

„Къде си?“ – вече не питам. Знам – каза Нещото!

Автор: Радослав Иванов

Рисунка: Chateau Chambord-Painting By Susan Marie Malek

О, мой Дуат!

О, мой Дуат![i] Лято. Заник… На път съм към не-себе си, макар и да не осъзнавам …

Вечната любов

Откакто космическото колело на времето вътре в мен започна да се върти …

Сълза

Майката прошепна: „Сълзата е небесно творение от дома на боговете“. …