Опит за феноменология на ВИНАТА
Дами и господа!
Понякога възприемам живота сякаш е цвете с безброй листа, докоснати от устните на майката природа, напоени с нейният дъх и оцветени по неповторим начин така, че нашите стъпки оставят собствените си следи, гравирайки изминатия ни път и минало.
Не помня кога се случи, но знам, че беше отдавна – някъде в моето детство, когато я намерих. Да. Нея, вината. До този момент тя е седяла сама в своя удобен сив диван и ме е чакала, а пък аз даже и не съм подозирал. Погледнах я в очите и потънах някъде надълбоко вътре в тях, отивайки отвъд видимото. Почувствах страх и разкъсваща самота. Имах чувството, че я познавам. Странно! Та това беше първото ни рандеву…
Минаваха години, аз растях, узрявах, променях се и пак я срещах: понякога за дълго време; друг път ми казваше само едно просто „Здравей!“; имаше и моменти, в които ме дърпаше за косите и яростно скубеше или пък душеше; веднъж точно да ме застигне, извъртя назад троснато своята глава и се върна в сивата си къща; когато бях на двадесет и седем години ми донесе букет от рози, които ухаеха толкова магично, че аз се загубих по пътя си и не можех да продължа по-нататък, защото не бях на себе си – но през всичките години тя винаги беше с различен тоалет и никога не изневеряваше на същността си. Не можех да я понасям, бягах от нея, повръщах от погнуса, бутах я, хулих я… а тя ми се усмихваше сластно и взираше своите кристали в мен, които ме преобразяваха.
Един ден се изправих насреща й и промълвих с равен тон в лявото й ухо „Ще те любя и опозная“, за да престане да ме преследва…
Интровертирах. Потънах в себе си!
Преживявах… Гмурках се, давих се, поемах си отново въздух и не се отказвах. Попадах в плен на безумния страх. Рових се в гниенето. След което поруменявах от силни пориви на гняв и агресия; тръшках се, виех се, раздирах себе си от умора и болка, изливах от очите си океана. Треперейки, постепенно започнах да поръсвам почвата със жълти семена на надежда, за да мога да достигна до бялата градина, в която живее мирът и спокойствието.
Така се научих…и живея.
Автор: Радослав Иванов
2 Comments
Много точно описано. Просто великолепно!
Но какво да направя като чувствам вина към починалият ми баща?
Всеки път когато паля свещичка се моля да ми прости!
Благодаря ви!
Да, прошката е силен вътрешен акт.
Напишете коментар
Смачканият лист
Навън времето беше дружелюбно …
Здравец и синчец
Те се носеха върху килима …
Тишина и спокойствие
Тишина и спокойствие …