Гласът на свободата

„Ейййййййй, извика той.“

Стоеше на ръба на една сиво-черна скала, наместила се величествено и гордо на най-високото място в долината.

Екът отекна и се заби като кама в неговата душа,  пронизвайки и плътта, но без видими белези.

После дойде тишината, която, уж нямаше собствен глас, но го облиза със своя змийски език и той изтръпна. Усети, че това беше

                                                                                         Гласът

                                                                                                       на

                                                                                                             свободата.

Разпери ръце към небето, погледът му се насочи нагоре, към онова място, в което на пръв поглед няма нищо. Гледаше, без да вижда! В съзнанието му се мяркаше само една синя светлина, която плуваше към него сякаш е риба от безкрая на непознатото небе; дойде при него и той се усмихна; целунаха се и той я прие – тя обви майчински цялото му тяло, проникна в него и го изпълни. Той усети себе си нуминозно. Телесното се трансформира в стърготини от изсъхнало дърво; току-що родилите се прашинки се заизкачваха нагоре и превръщаха себе си в облак от минало и вечно. Виждаше собствения си живот отстрани и се превърна също в тишина.

Знаеше, че вече е свободен!

Вече нямаше привързаности, изисквания… чувстваше се благодарен. Усмихваше се, без да знае защо. Свободата в него бе разбила всички възможни граници.

Усети само една заливаща топлина, която му подсказа, че е жив. Енергията се движеше без посока, защото нямаше и пътища; беше навсякъде във всеки един момент. Не знаеше какво да прави Тук, а толкова искаше да се махне от предишното Там.

Инстинктивно поде търсенето на Пътека. Останките от неговия ум му шептяха – посока, цел! Но в абсолюта на свободата беше празно. Мятайки се хаотично в нея една жълто-червена точка го привлече към себе си. И колкото повече се приближаваше към нея, толкова червеното в нея се претопяваше в жълтото. Оформи се една жълта и заслепяваща сфера. Той вече беше тръгнал към нея, макар да не разбираше напълно нейната същност. Нещо дълбоко в него му говореше, че трябва да внимава с допира о кълбото. Заогледа я и видя, че в жълтото има скрито черно, което на пръв поглед не се откриваше.

Пътуваше. Навлизаше все по-дълбоко в себе си.

Тишината стана напълно черна и сковаваща.

Цветове също липсваха.

Остана само дивата и изначална свобода.

Автор на текста: Радослав Иванов

* Картината е дело на Marina Petro „Cosmic Heat“