Полезно

Намерете полезна информация за вашето психично здраве.

Те

Музикален фон към текста!

––––

Двама са.

Мъж и жена.

Един срещу друг.

Прави.

Гледат се в очите.

Той: Как се казваш?

Тя: English, pls.

Той: Не говоря английски. Аз съм О.

Мълчание. И двамата се гледат изпитателно, но и разбиращо.

Тя: I am R.

Пак тишина.

Той я пронизва с бледосините си очи.

Тя усеща в гърдите си този красив и назъбен бледосин нож близо до хълбока си. Навлиза надълбоко и мускулите й потрепват, сякаш си отварят устата, за да подскажат, че езикът вече е проникнал в душата й и че разбира смисъл на неизреченото.

Той протяга ръцете си напред към нея и образува въздушен мост, по който тя да мине. Оформя се минно поле от емоции, което е замаскирано от усмихнати маргаритки. Той й посочва с пръст, че всяка една усмивка-цвете е мина, която натисне ли я избухва и започва да се излива в невъобразима скорост и без определена посока гъст червен сок, напоен с целувки и омайна сладост, сок, лепкав и ядлив, от който устните й ще пресъхнат и замляскат, все едно не са докосвали чужда плът от години, поради горест и безпокойство за собственото самочувствие, но глътне ли от него няма да може да му се насити цял живот, защото тази благодат е всевечна и не знае що е време, място, пространство, а само въздухът и безвремието я познава най-добре и разбира, защото там няма граници, както в човешкото сърце: онзи туптящ от живота живот, онзи, пулсатор и двигател на раждането, онзи, повелител на радостта, онзи, сатрап на самотата, онзи, принц галопиращ принц на бял кон.

Тя навлиза плахо в цветното поле. Облечена е с дългата рокля на точки, която нейната баба й подари за последния рожден ден. Вятърът мята нейните буйни руси коси и като че ли пречи понякога на погледа й да се фокусира върху поредната мина-точка щастие, стъпало към него. Но тя продължава. Тялото й се огъва на моменти, защото някои от точките са далече една от друга. Тя извършва еквилибристки умения, за да продължи напред. Появяват се мокри петна под мишниците. Бърза да пие от амброзията. Не спира. Маргаритките са безчет, но тя няма умора.

В това време Той седи на другия край на минното поле и чака. Слънцето върви към своя заник. Маргаритките се виждат по-трудно. И те разперват ръцете си, за да може Тя да ги вижда по-добре. Справят се някак си.

Той е тъжен от чакането.

Тя изморена от пътя.

Нощта спуска постепенно и сигурно своята пелерина и тварите загубват лицата си. Тъмно е. Няма й луна, за да освети допълнително Мястото и Пътя.

Той вече не може да вижда в полето. Загледал се е в нищото и чака оттам да се появи нещото.

Тя е изгубила зрението си като ориентир. Използва интуицията си, вътрешните си усещания и тактилността. Доверява се на вътрешния си глас, който се превръща в мощна звукова вълна и разцепва на ситни парченца мрака, за да го омаломощи и си пробие път през него. Успява, защото парчетата са по-малки и не толкова силни. Отмества ги едно по едно и продължава да върви към Мястото. Намира маргаритките.

Той е заспал в очакване, но не се събужда от провикналия се глас в него. Ококорва се и отново впива енергийния си поток в дрехата на нощта. Нищо не вижда, но усеща как въздухът пред него трепти и като че ли се мести. Казва си, че нещо се случва. Не може да си го обясни, защото разумът му вече се е предал и слезнал от почетната стълбичка на повелител на ирационалното.

Точно когато Нюкта се отдръпва и се появява зората, Тя достига вече края. Пред погледът й се оформят Неговите контури.

Той тръпне в очакване.

Тя е на края на силите си, поради много маргаритки.

Тъкмо да се сгромоляса на пристана, маскулинните обятия я хващат и стискат здраво. За първи път се докосват.

Природата ги дарява с пролетен дъжд.

Тя не може да повярва, че е успяла да го срещне, а той – че е създал толкова издръжлив мост. Безмълвни са.

Мълчанието отново ги поглъща.

Тя се е отпуснала в стоманените му ръце. Тялото й се е извило в спокойствие и сигурност. Лежи и се люля в къщата на безопасността. Роклята й се влачи по земята и сърцето й забавя своя ход: идва сладостта от отпускането и преливането в онзи флуид от невидими частици, които гравират в безплътната наслада от освобождението и преминаването в трансцендентното; става невидима за себе си, защото вече няма материя; останалото от нея се носи над всичко и е някъде там, където човешки крак не стъпва – среща се с онези, които са всевечни и те й изпращат подаръци, кичат я с нови цветя, връзват й гердани; там няма долу или горе, а някъде, неопределено, защото определеното е умряло за нея.

Той се скрива в своята раковина и започва да плаче. Зазидва всички стени само и само да няма никаква пролука. Обляга се на своите колене със сведена надолу глава и се отдава на потока, извиращ от очите му. Не може да ги спре. Не иска никой да го вижда, защото той е мъж. Срам го е. Не желае другите да разберет чрез извиращата от него вода, че е безпределно щастлив, че никога не му се е случвала Тя. Как да признае пред тях за Нея? Как да признае пред себе си, че Тя и Той се сливат. Сълзите му ще разкрият пустинното минало, където се скитал сам в онази огнена самота, където от жарещото слънце са изсъхвали всичките му потребности и се е спичал и заприличвал на мушмул; бродил е сам из вътрешните си улици, чувайки своето дихание, поради липсата на глъчка; мразел е обувките си, защото те са били единствения изпълнител на степ в главата му, превръщайки се в взривове от каменоломна; трошал е на пясък своя шанс, превръщайки го в пустинен път, в изгубена местност.

Той излиза от затвора си.

И Тя е готова.

Тя и Той се сливат.

Природата строи мостове и посипва земята с маргаритки за всички – Той и Тя,

                                                                                                                                                      Той и Той,

                                                                                                                                                                                        Тя и Тя!

Автор: Радослав Иванов

Painting Karen Margulis
Музика: Dimension-pres.-Oceano-Cabo-Del-Mar-On-The-Beach-Mix-HQ.mp3

1 Comment

  • KN

    Ако душата ти стене
    от въпроси трудни за тебе
    не чакай, не се измъчвай
    и за тебе има лек.
    Огледай се и виж
    подадена е на Радослав ръката.
    Ръка, която ще те отведе да видиш светлината.
    Искам да изкажа своята похвала,
    ако можех песен бих му пяла.
    Чудо е, че те има Радославе,
    че се грижиш за психичното ни здраве.

  • Напишете коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Вечеря със сънищата

    Сънувам. Будя се. Пак сънувам. Живот отвън. Живот отвътре. Цикъл. Живот …

    Карл Густав Юнг за сънищата

    „Сънищата са безпристрастни, спонтанни продукти на несъзнаваната …

    Те

    Музикален фон към текста! –––– Двама са. Мъж и жена. Един …