Полезно

Намерете полезна информация за вашето психично здраве.

Изгубваш себе си – намираш себе си

Човекът крещеше побесняло, подивяло, но и изморено, изцъкляше очи, опъваше своите жили, които приличаха на филизи от асми, пъплейки бавно, но сигурно по нечия снага; гърлото се извиваше, опитвайки се да прилича на движеща се змия, бълваше огън и водни слузести пръски,  изливайки вътрешностите му върху голия сив камък, отразяващ неговата дълбоко загнездена болка. Разля се сиво-черна магма върху сивото палто на камъка. От допира във въздуха се разнесе слабо видима пара, сякаш киселина се разля върху нещо живо. Чу се съскане и болката се прероди в нова болка!

Петното с времето започна да попива и поема навътре, за да провери докъде може да стигне. Дълбаеше и оформяше бразди върху каменното тяло, деформирайки го, предавайки му вид на опечалена вдовица. Камъкът вибрираше от невидимата сила и се опитваше да се противопостави на свредела, макар да знаеше, че на гърба му е гравиран стонът на хиляди животи и че това е поредния човешки прорез върху него.

Мълчеше и стискаше зъби. Проклинаше своята съдба. Молеше се на Господ, но и той не го чуваше. Правеше опити да мръдне, но не успяваше, защото беше просто поредният камък, а това го правеше ограничен в своите действия от другите – понякога водата го къпеше и събуждаше в него желание за живот, тикайки го на различно място; слънцето му даваше топлина и закрила от студената нощ; зората му се усмихваше сутрин, а луната го галеше майчински; снегът го стискаше за врата, а ледът – трошеше ребрата му.  

С възрастта ограничеността прерасна в рак.

Ракът – в отрова за душата.

Тишина.

Тишината дойде от замлъкналия вой на човека  и уплаха на птиците. Нямаше животни. Бяха само те – човекът и камъкът един срещу друг, замлъкнали – единият априори, другият – от живота.

Човекът застана на колене с протегната и впита лява ръка в оформената от него дупка в душата на камъка. Стоейки неподвижно, времето вътре в него се беше превърнало в безвремие. Намираше се в онази част от съществуването си, в която нямаше посоки, а само пусти улици, трасиращи гънките на Вселенския мозък. Външното за него нямаше значение. Празнината се впи като оса и смучеше жадно медовината му.

Една сълза от човека се отдели и започна своя бяг към Гея. Превърна се в поток от мръсна енергия, жадуваща за изцеление. Допря се до майката земя и се претопи в нея. Случващото се пробуди в човека изблик на чувства, превръщайки се в мръсна пяна от жал, мъка, тъга, вина, срам…

Изправи се и прокърви. Седна изтощено. Тялото му тежеше като камък.

В това време камъкът безропотно го гледаше и си мислеше: „А аз на кого да плача? Ето ме, сам и неподвижен. Идват при мен и си отиват, оставяйки части от себе си, без дори да ме питат. Да, не говоря, а само слушам. Та те даже ме нямат за нищо. Просто един безмълвен и студен камък без сърце“.

Великата майка наблюдаваше случващото се и не изтърпя. Замахна със своята златна пръчка и от нея се отдели огнена звезда, чиито пръснати лъчи огряха човека и камъка. Движещият се сякаш се събуди от хтоничния сън и погледна с усмивка и радост в очите камъка, помилва го с дясната си ръка и доближи своето тяло до безжизнената и твърда плът. Камъкът веднага усети топлината от допира, пресви своето тяло, затвори спокойните си очи и се отпусна в своя вечен сън.

Великата майка отмести своя мъдър поглед.

 

Автор: Радослав Иванов

Картина: Portrait of a crying stone by Camelia Patrunjel

 

 

 

 

 

 

 

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Алтруизъм, склонност към алтруизъм и патологичен алтруизъм

В религията, различни аспекти на културата и в съвременното общество …

Член и представител за България на Европейско общество за травма и дисоциация /ESTD/

Дами и господа! Искам да ви се похваля. И го правя, защото всички го …

Изгубваш себе си – намираш себе си

Човекът крещеше побесняло, подивяло, но и изморено, изцъкляше очи, …