Полезно

Намерете полезна информация за вашето психично здраве.

Гоблен на депресия

 

Да, искрице моя! Далече си от мен. И ти ми избяга, както го направи… и онази част от мен, наричаща се…

Бягство и самота често вървят хванати за ръка!

Горе си, нали? Усещам изпосталелите ти ръце, но ме караш да се озъртам в този катран от несбъднати мечти и пробити желания; ето, успяваш – виждам се на какво съм заприличал – и се процеждам през процепа на остърганата мазилка от неосъществености, приличащ на изтъпял от употреба нож; въртя се в кръг, макар и да ми се завива свят, но знам, че ти си горе и все още ми задаваш посока и разбирам, че има нещо вътре, надълбоко, там, на дъното на клокочещия червено-черен казан, където не съм стъпвал, като че ли цяла вечност – вечността се измерва с индивидуалното ми време на живеене и зависи от моя вътрешен часовник – а сега съм стопанин на тази страшна къща.

Страх ме е. Сам съм вътре, където и вятър не духа, в дома на мръсотията и лапите на звяра: срамът се обади и зацвили като силно раздразнен и жестоко пребит кон, но събуди в мен неистова страст към избавление и изцеление (досега си мислех, че ще бъда все в центъра на вниманието и между другите, а за себе си какво оставях, освен парче мухлясал комат хляб) от собствената си греховност; той, моят срам, ме обля в собствените ми сокове и усетих тяхната горчилка и киселоч не само по гърлото си, но протече във вените и нахлу навсякъде, защото бързаше да види нов и непознат досега свят – най-накрая настъпи Видов ден.

Ти, мое небе, допреди закрилник, а сега похлупак на мен самия, даваш ми гръб, за да ми покажеш опакото на света. Нали?!

Да, ямата издълбах аз, без да осъзнавам това. Чак сега разбирам как можеш да блестиш, но и ослепяваш. Ти, доскорошна моя любов, а сега тиранин и освободител.

Виж ме! На ръба на скалата съм и гледам надолу благодарение на теб.

Победен се облегнах на себе си и се заслушах в музиката на живота. Постоях със затворени очи и наблюдавах своя вътрешен тъпан, който отброяваше ритмично всяко едно докосване до плътта на Природата. Музиката се беше превърнала в сивкава минорна оргия…

Извих бавно нагоре глава и устата ми избълва отровна храна.

Ето ме, хорааааа. Пак не ме чувате. Или пък просто не ме разбирате. Ох, колко ме дразните с тези Ваши съвети и уроци по живеене. Не разбирате ли, че това е мое творение и че аз сам съм си и Титан, и Хирон. Имам нужда от опора и показател. Търся си спътник и дружинка.

Даааа. Съзирам отново набръчкани и кисели физиономии, които сякаш ми казват: „Стига вече. Не ти ли омръзна? Стегни се“.

Добре. Връщам се долу.

Къщата беше изчистена, проветрена и лакомо отваряше своята жадна паст, която ме погълна доволно. Почувствах се като току-що изгорял предмет, трансформирал се в чисто нов засмян въглен. Поне тук мога да бъда нов и желан!

…дивото не спираше да крещи и обвинява. Натъртваше ми безжалостно: „Защо? Защо? Защо?“ и в мен се забиваха стрели, не, нагорещени и намазани със змийска отрова копия, които влизаха в плътта, без да срещат ни най-малка съпротива, което предполагаше желание за приютяване и съвместен живот; облакът от гняв се оформи в едно жълто-червено грамадно животно, приличащо на Змей и полетя нагоре, за да се бори с поредните суши, придошли от устата на съскащата Ламя – сърцето като видя това огромно наближаващо петно се стегна, сви до пръскане и запрескача, все едно е момиче в трети клас (имаше енергията на необуздан Сатир, но с прерязано гърло), а мозъкът се направи на заспал и реши да прожектира друг филм, без да предупреди своите зрители – тези каданси бяха изрязани с най-голям копнеж само за да има нещо за гледане (та нали този киносалон беше негова собственост).

Тогава червеното взе да драпа нагоре, излизайки от червено-черния съд. Знаеше, че е стръмно, но се опитваше. Същевременно горната глъчка взе да заглушава неговите протяжни стонове и аз се почувствах пак безпомощен.

Пак бях сам на ръба на скалата. Виках, крещях, опъвах и изкривявах от болка и емоции лице; останах без глас, но вътрешно се усещах гръмък все едно съм стадион от екзалтирани привърженици, очакващи всеки момент поредния гол във вратата на противника; ходех на сън в своите прокъсани дрехи; държах пробито канче с лявата си ръка, молещ за капка вода; стържех своите колене о майката земя, която в този момент ме гледаше вещерски и с усмивка на Горгона; прецеждах воплите въздух, за да си изтискам глътка живителен серум; мятах ръце, махах в различни посоки, но без особено постижение; падах от умора; просках се разбит, оголен и раним; тръсках и удрях своята глава с юмруци от пепелта; виках майка и татко; надявах се; паднах… животът демонстрираше себе си чрез стичащите се сълзи от очите ми (не казвайте на другите, но аз тайно ще Ви споделя – тези сълзи не мокрят; те са от бетон – твърди, грапави и на определени места остри и паднат ли върху плътта Ви правят дупки, които оставят белези за цял живот).

Реших да предпазя своето тяло и се изправих, за да мога да провеся глава и излея част от себе си в червено-черния съд. Превърнах се в непознат великан на ръст, но джудже по душа. С надупчена риза и наранени крака потеглих нагоре.

 

Автор на целия текст: Радослав Иванов /юнгиански психотерапевт под супервизия и клиничен психолог/

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Посттравматично стресово разстройство (ПТСР)

Психичните разстройства след тежки травмиращи събития през ХIX век …

За Бащата – мое участие в предаване „Шейкър“ на Радио Пловдив

Здравейте! На 22.10.2017 г. участвах в предаване „Шейкър“ на Радио …

Гранично личностно разстройство (Borderline personality disorder)

Здравейте, дами и господа! Може би при Вас е ден, не знам, а може би – …