Полезно

Намерете полезна информация за вашето психично здраве.

Вечната любов

Откакто космическото колело на времето вътре в мен започна да се върти по-бързо, спорадично се сещам за онази най-чиста като рожба на планински поток капка – вечната любов. След подобни помисли главата ми започва да се върти в различни посоки, сякаш иска да улови всяка една частица, която се е разпръснала от Нея и затвърдя на себе си, а и докажа на други, че Тя съществува и е някъде в нас, но може би понякога е запокитена в някое трудно достъпно ъгълче, от което ние можем да я изведем на бял свят с усилия и желания за сбъдване и осъществяване.

Говорейки за нея, което означава, че ние й придаваме някаква форма, ако щете само чрез името, ние признаваме нейната екзистенция, защото тя е биващо като част от битието, но не и самото битие, а след като Тя е част от Него значи съществува и всяко биващо е определено като биващо благодарение на битието.

Словата ми отвориха вратата да споделя с вас моята лична и настояща феноменология на вечната любов. Поднасям ви я в табла с цветя и тръни!

Вечната любов

Дядото се беше наметнал със зелената разтегната, но топла жилетка и седеше в своя прегърбен люлеещ се стол на дървената веранда, откъм сенчестата й страна, и наблюдаваше с усмивка своя Север.

Мислите му шептяха: „Северът е моята любима!“.

Всеки път Тя му поднасяше различна мелодия и той се чудеше как може да е толкова изящна в композирането и владеенето до съвършенство на тона, акордите, гамите и изкуството на целия ромон на природата. Да не би неговите уши да чуваха различно – и това се питаше, защото Любимата му беше по-студена от своите сестри, но за него тя имаше най-мекия и мелодичен глас, откакто той наближаваше края на своя земен път. В Севера той имаше щастието да се срещне отново със своята земна любов, която отдавна го беше напуснала и сега му махаше оттам. Обичаше да е при нея, макар и да ги делеше времето и някакви си там светове, които може би щяха да се съберат някой ден и наистина да триумфират над черното и покажат, че законите на всевечното са разгадани. Тя протягаше нежно своята ръка в посока на юг достигайки до него през Севера.

Къщата имаше вид на заспала и дишаше тежко.

Есента се беше впуснала в своя вихър и разливаше жълта помада. Дърветата скубеха своите коси, а гласовете им минорно се подчиняваха и извиваха от болка. Едно дъбово листо докато падаше улови случващото се с дядото и изстена изумено: „Ох, Боже, дядо!“.

Дядото не реагира, защото листа падаха постоянно и някакси с времето беше се нагледал на подобен край, но всеки път чуваше техния разкъсващ вой и изричаше с дрезгав и глух глас:

         „Листата са мъдри – показват истината за кръговрата в живота по един много фин и безболезнен начин.

                     Не спирам да се уча от тях на всевечен ритъм и бащина любов.

                                   Може би всички някога сме били и пак ще бъдем листа! Аз знам кое е моето листо…“.

Северът беше неговото изгубено и жадувано листо. Сега то се намираше в хаоса и чакаше момента на претворение. Пътуваше без посока, но с цел – да пробие невидимата стена между своя Юг и навлезе през Севера в прегръдките на своята любов.

Дните прелитаха в пространството и къщата още повече се задъхваше. Листата бяха се превърнали в жълто-кафяв килим. Дядото продължаваше да се рее в Севера и се усмихва…

Автор: Радослав Иванов

Художник на картината William H. Johnson

1 Comment

  • Алейдин Алиев

    Дядото и прородата – старостта се учи от древността . Аз слушам природата и се уча от нея от всички нас човеците също,защото и ние сме природа

  • Напишете коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

    Вечната любов

    Откакто космическото колело на времето вътре в мен започна да се върти …

    Сълза

    Майката прошепна: „Сълзата е небесно творение от дома на боговете“. …

    За и от книгата „Отговор на Йов“ от Карл Густав Юнг

    Бих нарекъл тази книга „тъмна“, преобръщаща, изпълваща с жестокост …